Уважаеми читатели! Електронното издание „Литературен клуб“ спешно се нуждае от вашата подкрепа, за да продължи
да съществува! Ако желаете да помогнете, можете да използвате следната банкова сметка:

 

Първа инвестиционна банка,
BIC FINVBGSF BG62 FINV 9150 10BG N0HC K1
Емилиян Антонов Николов

 

Без вашата помощ изданието няма да може да продължи да съществува - включително и да се поддържа наличното съдържание в Интернет.

 

Сърдечно благодарим за разбирането и за съпричастността!

 

Милен Русков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ЗАХВЪРЛЕН В ПРИРОДАТА

 

(откъс от романа)

 

Милен Русков

 

 

3. За приятно прекарване на времето

 

         Понеже се опасявам, че на читателя може да са му омръзнали медицинските подробности, с които този труд е изпълнен или поне ще бъде, аз смятам да го разведря, като му разкажа за нашето посещение с д-р Монардес в Англия, където ние отидохме по покана на споменатия сеньор Фрамптън. На времето сеньор Фрамптън избяга от Кадис с един от роботърговските кораби на д-р Монардес и Нунес де Ерера, и оттогава му се чувства много задължен.
         Напуснахме Кадис с каравелата “Игиена” в приятен летен ден. Пред нас бе Океанус Оксиденталис, отдясно – огряната от слънце Коста дел Луз.
         - Тъпаците, които четат Платон, открай време търсят Атлантида – каза д-р Монардес, седнал на палубата на плетен стол и кръстосал крака върху куп корабни въжета, с книга на скута, - а тя е тук, пред очите им.
         Огледах се - Коста дел Луз, Океанус Оксиденталис, островът на пристанището, каравелата “Игиена”, д-р Монардес.
         - В какъв смисъл? – казах аз.
         - В смисъл, че става дума за Кадис. Този остров навремето се е наричал Гадера. И името на града е свързано с него. Първо е било Гадир, после Гадес, после е станало Кадис. А островът сега е Исла дел Кадис. За него именно става дума. Остров зад Хераклитовите порти. Това е островът на Кадис. – Забелязвайки недоверчивия ми поглед, д-р Монардес каза: - Тази земя е много стара, Гимараеш. Андалузия. Тук живеят хора кажи-речи от сътворението на света. В Англия, където сега отиваме, само е свирел вятър между хълмовете, когато тук вече са живеели хора.
         - Те пък едни хора! – казах аз. – Хвани единия, блъсни другия! Маймуни, диваци!
         - По-добре маймуни и диваци, отколкото само вятърът да ти свири в задника – възрази д-р Монардес. – Ти знаеш ли, друже, че аз съм намирал в двора на една от къщите си край Гуадалкивир глинени съдове от памтивека. Напомни ми някой ден да ти ги покажа.
         - Да, непременно – казах аз с ясното съзнание, че лъжа. Едва ли нещо може да ме интересува по-малко от глинени съдове от памтивека. Д-р Монардес, макар и голям медик, си има своите особености, като всеки човек (но не всеки човек е голям медик!).
         Известно време пътувахме мълчаливо, след което д-р Монардес вдигна със сумтене глава от книгата, която четеше, и каза раздразнено:
         - Виж какво пише един северен глупак: “Да се смееш често и много – казва той, - да спечелиш уважението на умните хора и любовта на децата; да получиш добрата оценка на честните критици и да изтърпиш предателството на лъжливите приятели; да можеш да цениш красотата, да намериш най-доброто у другите, да оставиш света малко по-добър, било то със здраво дете, с малка градина или с поне едно подобрено условие в живота на хората; да знаеш, че поне един човек е дишал по-лесно благодарение на твоя живот. Това значи успех!” – В следващия момент с изненадваща енергичност докторът рязко запрати книгата в морето и извика след нея: - Успех, глупако, значи да бъдеш богат и в идеално физическо здраве. Богат и здрав! Само това и нищо друго. Непоносими са ми вече тези дрънкала – обърна се д-р Монардес към мен. – Дрънкотят само глупости да лъжат себе си и останалите, че са нещо друго освен проклети неудачници, и наричат това философия. – После той се обърна отново към морето и каза: - Тези съчинения заслужават да бъдат изядени от рибите. Току-виж после някоя риба проговорила мъдро.
         Аз се засмях и казах:
         - Като златната рибка, сеньор.
         - Златната ли? В никой случай! – възрази д-р Монардес. – Тази би била глинена.
         - Но защо четете тези досадници, сеньор? Четете Рабле. Най-великият писател.
         - Защо мислиш така? – попита д-р Монардес, който не четеше подобна книжнина, изпитвайки към нея известно предубедено презрение.
         - Той е медик като нас – отвърнах аз. – Първите му три книги са спрени, а четвъртата дори е забранена от Парламента.
         - Нищо чудно – кимна докторът. – Какво е Парламентът? Място, където се събират представителите на провинциите. Какво би могло да се очаква от подобни провинциалисти, освен дръзкото съчетание на глупост с кражби? Слава богу, че в Испания няма подобна мерзост.
         - А от поетите, сеньор – продължих аз окуражен, - най-великият е Пелетие дю Ман. Каква книга, сеньор: “L’Amour des amours”. Представлява цикъл любовни сонети, последвани от стихотворения за метеорите, планетите и небесата. Кой друг е писал такава книга? Никой!
         - Действително! – съгласи се докторът. – Но ти ме изненадваш, Гимараеш. Мислех, че наблягаш на медицината.
         - Аз наблягам, сеньор. Тези неща чета в свободното си време, когато нещо ми попадне. А защо вие се мъчите с тези дълбокомислени глупаци?
         - Понеже съм човек на Ренесанса и хуманист – отвърна докторът. – Трябва да ги чета.
         - Ренесанс... Хуманист... Кой дава пет пари за това? – казах аз. – Вие сте богат човек, сеньор, много успял в кариерата. За какво са ви Ренесансът и хуманизмът?
         - Такава е модата, друже. Това е голяма сила, птица крилата. Това е по-важно, отколкото си мислиш, и аз сигурно би трябвало да ти внуша правилно разбиране по този въпрос. Да не кажеш някой ден “Докторът ми каза толкова други неща, а това не”. Ти трябва да се научиш да различаваш двата вида моди, Гимараеш: едната е от ден до пладне, а другата е такава, която дава резултат утре. Ако искаш да постигнеш нещо по-така в живота, трябва да умееш да различаваш втората и да я следваш. Утре може да няма никакво значение, че си бил богат и си постигнал успех в медицината. Единственото, което може да има значение, ще е дали си бил човек на Ренесанса и хуманист.
         - Какво значение има какво има значение утре? – възразих аз. – Carpe diem, лови момента. Утре я камилата, я камиларя, както казват арабите.
         - Да, така казват, и виж как свършиха – отвърна докторът, като посочи с ръка брега на Андалузия, а после африканския бряг. – Утре ще дойде, не бой се. Винаги така става.
         Аз не останах много убеден, но предпочетох да замълча. И без това бе започнало да ми се повръща.
         - Като повръщаш, внимавай тук – каза д-р Монардес и посочи борда до себе си. – Това е пиронът, на който преди години се убоде Васко де Херейра.
         - А – възкликнах аз, - че не са ли го махнали?
         - Нищо в Испания не се губи, друже – отвърна докторът и тръгна към каютата си.

 

         Англичаните са приятни хора, макар и може би малко глуповати. Те решително ми се виждат по-глуповати от испанците, може би дори и от португалците, че даже и от онези забити в земята картофи българите ми се виждат по-глуповати, макар че чак последното не се наемам да твърдя. За да изглеждат умни, те непрекъснато остроумничат, обикновено с едно доста тривиално остроумие. Излъчват известна белезникава посредственост. Но аз ги предпочитам пред испанците. Испания е опърлена от слънцето, песъчлива, ужким обляна от светлина, но всъщност някак мрачна и горчива страна, а Англия, ужким обвита от дъждове и мъгли, изглежда някак зелена и весела. По-весела във всеки случай, по-мека. На англичанина можеш да кажеш много неща и той ще продължи да се прави на умен и да остроумничи с теб, а испанецът просто би скочил да ти пререже гърлото. Той нарича това гордост, но аз съм чужденец и добре виждам за какво става дума: болно честолюбие, грамадна самовлюбеност и невъздържан характер. Трябва много да внимаваш с испанеца. Той е опасен. И дори когато е сърдечен, не е весел.
         А англичанинът е весел. Това особено много ми допада на мен, понеже аз съм голям любител на бурлеската. Както казва д-р Монардес, “Това, което в Испания минава за бурлеска, в Англия смятат за трагедия”. И действително е така. На английската бурлеска ти не можеш да видиш нищо подобно в Испания. Тук театърът процъфтява и навсякъде играят бурлески. Лопе бил комик! Какъв комик?! Ела тук да видиш какво значи бурлеска, фарс какво е!
         Сеньор Фрамптън ни запозна с един забележителен мъж на име Бен, голям познавач на театъра и на комедията, също отдаден на бурлески, и той ни развежда насам-натам из театрите. Ето вчера ходихме в “Глобус” да гледаме една трагедия, срещу което аз също нямам нищо против, понеже, както казах, английските трагедии са като испанските бурлески. Човек винаги си прекарва весело, все едно какво гледа.
         Понеже сме галанти, седнахме на самата сцена, на столовете отстрани. Според тукашните представи галантът най-общо казано е човек, който – по думите на споменатия наш приятел сеньор Джонсън, който именно ни заведе в “Глобус” – има хубави дрехи, добре оформен крак, бели ръце, персийски къдрици, нелоша брада, шпага и 6 пенса, за да плати за това място. Ние отговаряхме на почти всички изисквания, и разбира се на най-важното – последното.
         Тук прочее всички галанти пушат, макар и лули, според просташкия навик, внушен им от онези анабаптистки мошеници холандците. Само ние с д-р Монардес пушим сигарели. Затова още като влязохме, момчетата, които прислужват, оставиха на масите пред нас по една свещ за всеки, и всички започнаха да разпалват лулите си, а ние с доктора – сигарелите. Междувременно пиесата започна. Над нас се носеха кълба дим от тютюна, над партера също, понеже и там много хора бяха запалили лулите си. Артистите аз по-скоро чувах, отколкото виждах, заради ароматните кълба дим, които се стелеха във въздуха.
         - Нашият храбър Хамлет уби Фортинбрас – чух по едно време и напрегнах очи да видя какво става, но там имаше само двама, които нещо говореха, обгърнати в дим, като ангели, що слизат от небесата.
         Междувременно някой ме потупа по гърба и като се обърнах, видях едно момче от слугите.
         - Лешници, сър. Ябълки. Орехи.
         - За мен ябълки и лешници – каза сеньор Джонсън, който беше седнал до мен.
         - И за мен също – казах аз.
         - Хамлете, ти черноглед недей бъди, а погледни приятелски на Дания...
         Лично аз обаче не виждах никаква жена на сцената.
         - Коя е тази Дания? – обърнах се към сеньор Джонсън.
         - Дания е... все едно – махна с ръка той, като разпали лулата си, и после каза, дърпайки с наслада от нея: - Кълна се в тази свещ, много се чудя, че някой може да е толкова побъркан, че да дойде да гледа как тези долни глупаци играят... ами че те играят като корабните курви... – Но той винаги говореше така, където и да отидем. – Добре поне, че тук не пеят – продължи той. – Музиката им е отвратителна... може да разпъне ушите на човека по-лошо от десет... позорни стълба. Но пък техните монолози... най-жалки неща, като клетите хора, които ги пишат... поетите. Кълна се в тази пара... ако не беше тютюнът... мисля... че самата им миризма щеше да ме отрови, изобщо не бих посмял да дойда до вратата им. – Той извади лулата от уста и схруска няколко лешника. – По-добре човек да посети петнайсет затвора... или десет-двайсет болници... отколкото да рискува веднъж да се приближи до тях. Лешници, сър?
         - Не, благодаря, аз си имам – отвърнах.
         - Но да се успокоя сега. Красивата Офелия! Нимфо, моли се за греховете ми... – достигна до мен глас от парата.
         Загледах се и видях в мъглата неясните очертания на женска фигура, пристъпваща плахо към онзи мъж, който говореше. В следващия момент едва не загубих живота си! Изплюх се и се обърнах да кажа нещо на сеньор Джонсън, и едва не се натъкнах на една шпага, на чийто връх за щастие беше забучено парче ябълка. Доколкото можех да видя, някакъв тип се беше наклонил и се бе пресегнал с шпагата си през сеньор Джонсън и още един човек, подавайки ябълката на един друг, който пък беше седнал от другата страна на д-р Монардес.
         - Хей, приятелю – извиках аз, - ще ме промушиш така!
         - Хиляди извинения, сър – извика в отговор той. – Това е за мистър Перки до вас.
         Аз се отдръпнах назад и мистър Перки в отговор протегна към приятеля си своята шпага, на чийто връх, както ми се стори, имаше парче карантия. В първия момент помислих, че насълзените ми от тютюневите пари очи ме лъжат, но понеже шпагата мина току под носа ми, аз усетих и известен непогрешим аромат, а после забелязах, че и д-р Монардес до мен, хванал сигарела в едната ръка, в другата държи испанската си кама със забучено отгоре парче карантия и най-невъзмутимо яде, без да ми каже и дума.
         - Откъде е тази карантия? – обърнах се към Бен.
         - От слугите. Два пенса. Искаш ли?
         - Няма да е зле – отвърнах аз.
         - Хей, момче – извика сеньор Джонсън и вдигна ръка.
         - Кой ме вика? – чу се глас иззад парите.
         - Насам, насам – извика Бен.
         - Това е въпросът. Дали търпеливо да понасяш ударите и стрелите на жестоката съдба, или да се изправиш срещу море от злини и в сблъсъка с тях да загинеш?
         - Не понасяй! Изправи се! – извика мр. Перки. Сеньор Джонсън пронизително изсвири с уста. След малко всички свиреха. Аз също засвирих. И от партера засвириха. Онзи на сцената продължаваше да говори, но нищо не се чуваше. После отнякъде се чуха дюдюкания. Всички започнахме да дюдюкаме. Някой, с глас на същински левиатан, извика от партера:
         - Уууу! Уууу!
         Неколцина от партера го последваха. После целия партер. Откъм нас галантите също се чу:
         - Уууу! Уууу!
         - Уууу! Уууу! – завиках и аз.
         - Кой ме вика? – дочух в тоя момент с крайчеца на ухото си и сякаш самата Съдба ме накара да се завъртя натам, понеже момчето вече се обръщаше да си тръгва.
         - Тука, тука! – извиках аз и вдигнах ръка. Момчето ме забеляза и се наклони през масата към мен. – Карантия и за мене – извиках насреща му.
         - Готово, сър – извика то в отговор, направи три стъпки и изведнъж изчезна в парите като привидението на св. Санчо в Каса дел Торес, на св. Анселм в Малага, на св. Николай Чудотворец в Сиера Бланка, и много други. В Испания е пълно с привидения, които изчезват.
         Междувременно публиката беше започнала да тропа с крака. Аз продължих да викам и също затропах. Някой разтърси рамото ми. Д-р Монардес.
         - Гимараеш – извика той в ухото ми, - имаш ли още сигарели?
         - Уууу! – извиках аз, поклатих глава окуражително, бръкнах във вътрешния си джоб, извадих една сигарела и я подадох през рамо на д-р Монардес.
         - Господ да те поживи! – каза докторът.
         - Уви, бедният Йорик – чу се от сцената, когато шумът утихна. – Аз го познавах, Хорацио.
         - И аз го познавах – извика мр. Перки и всички се засмяха.
         Междувременно момчето донесе карантията, над която се виеше приятна ароматна пара. Аз, за да изпробвам как това става, поисках шпагата на мр. Джонсън, забучих едно парче отгоре й, пресегнах се през д-р Монардес и казах:
         - За теб, мр. Перки.
         Мр. Перки сложи ръка на сърцето си и се поклони леко.
         Сеньор Джонсън, чиято глава бе обгърната в пара от лулата, говореше нещо със съседа си от другата страна и от известно време плюеше върху краката ми. Неволно, разбира се. От лулите впрочем много се плюе. След известно колебание (през което време той продължаваше да плюе върху краката ми), аз все пак го потупах по рамото и му казах:
         - Приятелю, плюеш върху обущата ми.
         - Така ли? – изненада се сеньор Джонсън. – Хиляди извинения, друже.
         Тук така казват: “Хиляди извинения.” Кой би ти се извинил в Испания? Ако поискаш да ти се извини, той ще помисли, че го обиждаш.
         - Слушай сега – каза след малко сеньор Джонсън, дърпайки от лулата, - това е велика фраза. Този Бил ... все така прави... слага по една гениална фраза... сред море от глупост. – Той метна два лешника в уста. – Ето сега – вдигна пръст сеньор Джонсън. – Сега!
         - Каква му е Хекуба на него – отекна от сцената, - или той на Хекуба, че да плаче за нея?
         - Страхотно! – възкликнах аз и разперих ръце.
         - Нали?! Браво! Браво! – извика сеньор Джонсън и заръкопляска. – Браво!
         - Браво! – извиках и аз.
         Галантите се присъединиха към нас. Но мисля нашият ентусиазъм скоро би утихнал незабелязан, ако към него не се беше присъединил онзи могъщ глас от партера.
         - Браво! – прогърмя този левиатан и заръкопляска. Ръкопляскането му също беше титанично, звучеше като топовен изстрел.
         “Кой е този гигант, кой е този Гаргантюа?!” – помислих си аз и се обърнах към партера, но там не се виждаше нищо, понеже той бе обгърнат от дим.
         Скоро всички викаха “Браво!, Браво!” и ръкопляскаха. После някой засвири с уста. Всички започнахме да свирим. Мр. Перки, д-р Монардес и сеньор Джонсън изпревариха всички, като първи започнаха да дюдюкат. Естествено, аз веднага се присъединих към тях. И сред всеобщото дюдюкане от партера отново се чу едно гръмовно:
         - Уууу! Уууу!
         - Уууу! – завикахме и ние.
         Скоро всички викаха “Уууу!” и тропаха с крака.
         “Ей така се правят нещата в действителност” – внезапно си помислих аз, кой знае защо. Но в такава обстановка на човек му хрумват какви ли не мисли.
         - Със съжаление се подчинявам на съдбата – каза един блестящо облечен мъж от сцената, приближи се до нас, взе лулата на сеньор Джонсън, дръпна два пъти и се върна на сцената, съпроводен от всеобщи ръкопляскания.
         - Това е Фортинбрас – извика към мен сеньор Джонсън. – Неповторим!
         - Изнесете труповете – продължи блестящият мъж и подритна един от падналите на сцената. – Гледка като тази подхожда на бойно поле, но тук не е на място.
         След малко труповете се надигнаха и започнаха да се покланят на публиката.
         - Какво, нима свърши? – извиках аз, крайно разочарован. Великолепна пиеса.
         Публиката се изправи на крака и заръкопляска френетично, съпровождайки това с приветствени възгласи.
         Докато се изправяхме, аз бутнах неволно чинията с карантиите. С нечовешка ловкост д-р Монардес забоде с камата си една във въздуха и я поднесе, без дума да ми каже, към устата си.
         - Дявол взел го! – казах аз, загледан в разпилените по земята карантии, като продължавах да ръкопляскам.
         Това беше всичко за тази вечер.
         - Каква великолепна пиеса! – казах аз на сеньор Джонсън, докато вървяхме в свежия, прохладен въздух на лондонската нощ.
         - Да. Тук публиката е много взискателна и с добър вкус. Не можеш да й пробуташ какво да е – отвърна мр. Джонсън. – Но това е нищо! Трябва да видиш “Всеки с характера си”. Истинска бурлеска! Изключителна! Това все пак беше трагедия.
         - Да – казах аз и, увлечен в разговора, за малко не се блъснах в краката на един обесен крадец на моста при “Тауър”. – Защо трябва да ги слагат тук! – възкликнах.
         - О, никой не им обръща внимание – махна с ръка сеньор Джонсън. – Освен когато не започнат да миришат лошо. Но с помощта на това – той посочи лулата си – не усещаш почти нищо.

 

 

3б. Заглавието ще се измисли през месец декември

 

         Хората често изглеждат жалки, а природата – сурова и безразлична. Накъде в такъв свят?, може да се запиташ, с повдигнати вежди, крайно учуден.
         “Към градовете – казва д-р Монардес. – Ти трябва да обичаш градовете, освен ако не си тъпак, селяк.” Аз все повече обиквам градовете. Градовете и светлините. Особено нощем, когато вали лек дъжд и измива прашните опустели улици, над които се носят тънки валма прозрачна мъгла, а уличните фенери хвърлят светлините си върху вадите вода с бълбукащите в тях капки – като горещ извор, с парата над него, - в такъв момент градовете са прекрасни. С подобни предпочитания – любов към градовете и задълбочен интерес към медицината, - питам се дали и аз не съм човек на Ренесанса и хуманист. Във всеки случай мисля, че това не е никак изключено. Никак изключено.
         След това в главата ми започнаха натрапчиво да се въртят фразите “Urbi et Orbi, Светият отец, Urbi et Orbi, Светият отец”, кой знае защо. Вървях към “Улицата на овните” до “Флийт Стрийт”. Отивах в магазина за тютюн на Лус & Баркър, който работи през цялата нощ. Освен тютюн, там продават и алкохол, макар и неофициално. Д-р Монардес вече беше там. Докато подскачах между локвите по улицата, сигарелата ми непрекъснато гаснеше от ръмящия дъжд. Понеже все още бях далеч от Лус & Баркър, тук беше съвсем тихо. Чуваха се само епизодичните пориви на вятъра. Стори ми се също – дали не се лъжех?, - че чувам в далечината бученето, плясъка на Темза, която, помислих си, доста прилича на Гуадалкивир. Urbi et Orbi, Светият отец.

 

         - А, ето го и Гимараеш – провикна се д-р Монардес, когато влязох.
         Той беше седнал на една маса с двамата собственици, Тимоти Лус и Джон Баркър, сеньор Джонсън също беше тук, сеньор Фрамптън, и още двама мъже, които не познавах. Единият от тях беше облечен като нещо средно между италианец и палячо, доколкото това са различни неща, и упорито твърдеше, че е от Италия и се казва Соглиярдо. Той обилно придружаваше това с италиански думи и изрази.
         Д-р Монардес има един колкото незабравим, толкова и неописуем жест, който – но това е много бледо казано! – приблизително се изразява в присвиване на дясното око и отваряне на само лявата половина на устата и който недвусмислено значи “дрън-дрън”. Тъкмо този жест направи той сега във връзка с дрънкотенето на т. нар. Соглиярдо. Нали е от генуезко потекло, докторът винаги може да познае по говора дали някой е италианец или не.
         Въпросният Соглиярдо беше дошъл с другия джентълмен, на име Шифт, който си изкарваше прехраната, като даваше уроци по елегантно пушене на млади джентълмени, главно от провинцията, желаещи да станат галанти. Двамата със Соглиярдо, негов ученик, тъкмо се бяха върнали от катедралата “Св. Павел”, на чиито порти, както е обичаят тук, бяха залепили обявленията на сеньор Шифт. Те дори ни показаха едно, което им беше останало. Обявлението гласеше:

 

      “Д-р ШИФТ от Оксфорд
      Ще научи всеки младеж
      да пуши като съвършен
           ДЖЕНТЪЛМЕН & ГАЛАНТ,
      както и на рядкото умение
      да прави с дима венчета,
      на Кубинското кипене,
      на euripus, &
      на дълбокото вдишване,
             което той ще поеме в Лондон,
    а ще издиша в Аксбридж или по-далеч,
           ако желае.”

 

         - Чак в Аксбридж? – учудих се аз.
         - Ако желае – кимна д-р Шифт. – Ако не, може и по-далеч. – И сякаш за да потвърди думите си, в този момент той изпусна от устата си голямо кълбо дим, което, честно казано, аз не бях забелязал кога беше поел.
         След това двамата със Соглиярдо се заеха да ни демонстрират своите бих казал съвсем скучни умения. Соглиярдо правеше с дима широки пръстени, през които мр. Шифт, леко приведен напред, прокарваше плътни кръгли кълба. После Соглиярдо ни демонстрира euripus, което значи да издишваш парата в идеални прави линии, еднакво широки в началото и в края. Кубинското кипене обаче той остави на д-р Шифт, като нещо особено трудно, както те смятаха. Това е онзи номер, при който човек издишва от носа и вдишва в лулата с много голяма скорост, почти едновременно, така че излизат кълба дим ту от ноздрите му, ту от чашката на лулата, много бързо едно след друго. Трябва да призная, че мр. Шифт беше усвоил това умение доста добре, и скоро главата му заприлича на бълващ пари вулкан, “Като Везувий!”, както възкликна сеньор Лус. Всички бяха много впечатлени от уменията на Шифт и Соглиярдо. Не и аз, разбира се.
         - Това не е нищо особено, сеньори – обърнах се аз към Шифт и Соглиярдо.
         - Нищо особено? – възкликна Соглиярдо. – Madre mia. Това е съвършеното умение да се пуши, господине. Едва ли вие можете да направите и половината от тези неща.
         Всички на масата ме гледаха донякъде осъдително, донякъде съжалително, въобразявайки си навярно, че аз съм обзет от известна завист. С изключение на д-р Монардес, разбира се, който добре знаеше за какво става дума. С жалките си умения тези двамата не биха направили никакво впечатление в Севиля. Там във всяка кръчма има десетина като тях. Но така е, Испания е 50 години напред с тютюна.
         Лично аз бях посветил на умението да се пуши точно 1 година 8 месеца и 3 дни от живота си, благодарение на малкото наследство, което ми остави починалият ми чичо. През последните 7 месеца си вадех хляба с това, докато веднъж д-р Монардес не ме видя в една кръчма и не ме покани за свой асистент. Тези английски глупци изобщо не знаят, не могат дори да си представят, какво значи да си вадиш хляба с това умение в град като Севиля. За подобни неща, каквито те показваха, най-много да ги набият, задето губят времето на публиката. Мен самия са ме изхвърляли няколко пъти от “Светата котва” и още две-три места в началото на кариерата ми. Да накараш онези моряци и прочие вагабонти, дето пуфтят по цял ден, от сутрин до вечер, да си бръкнат в джоба и да дадат по някоя пара, за да видят какво можеш да правиш, е дяволски трудна работа, и ако не се справяш добре, може да е много опасна. Седем месеца. Аз съм си вадил хляба с това, и с нищо друго, седем месеца. Ако не беше д-р Монардес, сигурно още щях да го правя. И между другото добре печелех. С Фелипе Рохас си бяхме разделили кръчмите в Севиля, за да не си пречим, и той изпълняваше в едните, а аз в другите. И не си мислете, че мястото беше свободно. Преди мен там се подвизаваше един Педро де Алмейда, но аз го изметох. Така е, този занаят е безмилостен.
         - Гледай ме в устата – обърнах се аз към онзи Соглиярдо. – Нали можеш да четеш?
         - Разбира се – отвърна той, малко засегнат.
         Действително въпросът ми беше неуместен. Но в мен проговориха старите навици – в кръчмите в Севиля трябва винаги да питаш.
         - Добре – казах аз. – Гледай внимателно.
         После дръпнах дълбоко от сигарелата, задържах дима в устата си – трябва да усетиш, че го владееш, че той те слуша, - завъртях го между бузите си и издишах: G.
         Пак дръпнах от сигарелата и пуснах една отвесна линия, и бързо след това точката над нея: i.
         Следващото беше едно от най-трудните. Поех дима дълбоко и притворих очи, за да се съсредоточа. В такъв момент, ако имаш талант за тази работа, както и, бих казал нескромно, съвършени лицеви мускули, едно нещо проговорва в главата ти и ти казва: “Сега!” “Сега!” – чух го това вещо и издишах: m.
         После беше лесна работа: a. После: r. После: a, и много бързо вълничката отгоре. И точно тук нещата се объркаха – вълничката пресече a-то по средата. Така е, загубиш ли за момент концентрация в тази работа, въобразиш ли си, че всичко е свършило, димът веднага те наказва. Димът е много капризен.
         - Момент, сеньори – вдигнах ръка аз. – Това ще го повторим.
         Този път внимавах и разбира се нямаше никакви затруднения – a-то, после вълничката над него: ?. После: e. И накрая: s.
         - Gimar?es – произнесе Соглиярдо, който ме гледаше като захласнат.
         - Това е името ми – казах аз.
         - Невероятно! – възкликна сеньор Джонсън. – Абсолютно невиждано... Но къде е u-то? – допълни той след малко.
         - Кое u? – попитах аз.
         - Онова в началото. Между G и i.
         - Няма такова u – вдигнах рамене аз.
         - U-то в Португалия го пишат само префърцунените сноби – намеси се д-р Монардес, - разни попове и подобни. Сеньор Да Силва далеч не е такъв.
         - Невероятно! – възкликна отново сеньор Джонсън и заръкопляска.
         Неудобно ми е да описвам последвалите сцени. Бих казал само, че се превърнах в център на внимание, и то не само на нашата маса, а в цялата кръчма, която, оказва се, беше приковала поглед в моето изпълнение.
         Кой знае докога би продължило това, ако в един момент, след поредица провиквания, които отначало никой не забелязваше, вниманието ни не беше приковано от най-неугледния човек, който аз съм виждал в живота си, и с когото в това отношение можеше да се мери само неговият спътник. Нелепият изглед на тези две личности действително бе толкова неописуем, че аз просто се отказвам да го описвам. Отгоре на всичко те бяха и въоръжени, което в първия момент ме накара да помисля, че са актьори от някоя бурлеска, които идват направо от сцената. Оказа се обаче, че това е районният шериф с един негов помощник.
         - Лус – каза шерифът, - докога ще се разправям с вас? Пак има оплакване.
         - Не може да бъде! – възкликна сеньор Лус.
         - Ето какво пише тук – каза шерифът и отвори един свитък, погледна го, смръщи очи, отдръпна глава назад и замълча. Последва мъчителна пауза, през която двамата с помощника му гледаха свитъка мълчаливо. Цялата кръчма беше притихнала, всички се бяха взрели към тях напрегнато. След това шерифът бързо обърна свитъка обратно и каза: - Ето какво пише тук: “Оплакване срещу Тимоти Лус и Джон Баркър, от... името няма да казвам... Сър, тези двамата държат магазина си за тютюн отворен по цяла нощ, палят огън в него, а нямат комин, и позволяват да се пие алкохол и го продават без лиценз, за голямо безпокойство и дразнение на целия квартал. Подпис: Джак Суифт, търговец.” Е – вдигна глава шерифът, - какво ще кажете, господа?
         - Нагла клевета! – възкликна мр. Лус. – Лъжа от първата до последната дума!
         - Как да е лъжа?! – възпротиви се шерифът. – Не е ли това магазин за тютюн? Не продавате ли по цяла нощ?
         - С разрешение – обади се мр. Баркър. – Плащаме на общината по 6 лири на месец, сър. Купища сираци могат да се изхранят с тези пари.
         - Да – намеси се мр. Лус, - какво става с тези пари, сър? Къде отиват?
         - Отиват, където трябва – вдигна ръка шерифът. – А вярно ли е, господа, че продавате алкохол в магазина си? За което нямате лиценз?
         - Клевета! – възкликна мр. Лус. – Тези джентълмени си го носят със себе си. Нима мога да им забраня да си носят, каквото желаят? Аз съм търговец, сър, а не стражар.
         От масите се надигна одобрителна глъчка.
         - Не е стражар, не е стражар – чуха се гласове.
         “Това беше грешка!”, помислих си аз. Сеньор Баркър обаче сякаш прочете мислите ми, защото бързо каза:
         - Но при нас всеки е добре дошъл. И стражарите също.
         - И дори повече от другите – вметна мр. Лус и кимна с глава.
         - Елате на нашата маса, сър – продължи мр. Баркър към шерифа, - да обсъдим нещата спокойно.
         Шерифът изглежда точно това и чакаше, защото веднага тръгна към нас. Не е нужно да казвам, че след малко нещата бяха уредени, нито пък как. В Испания това става точно по същия начин. Както каза веднъж д-р Монардес при пътуването ни към Англия, във връзка с някои мои опасения: “В Англия няма канибали, няма да ни изядат.” Прав е.
         Но разбира се ние имаме и различия. Онзи глупав шериф кой знае как завъртя разговора около Великата армада, и как те я потопили и пр.
         - Що за глупости! – възкликнах аз. – Ами че тя затова и беше пратена, да я потопят.
         - Как така? – учуди се шерифът.
         - Сеньор – казах аз, - ами че те държаха тази армада две години на котва в португалско пристанище, без надзор. Вие знаете ли какво е да държите нещо в португалско пристанище без надзор? И то две години! Боже мой – разпалих се аз, - не мисля, че имате дори и слаба представа, сеньор. Всеки отмъкна, каквото можа. Аз имам приятел, който си построи къща с дъски от армадата. Самият аз имам риза от мачта от армадата. И до днес португалците продават в Севиля ризи от платната на армадата.
         - Обаче те лъжат – намеси се д-р Монардес. – Понеже сега това минава за сувенир и се продава по-скъпо.
         - Така е – съгласих се аз, - но отначало беше истина. Вярвайте ми, сеньори, ако това беше английска флота, след две години в Португалия изобщо не би могла да излезе от пристанището. А испанската армада излезе и дори плуваше.
         - Изобщо не беше нужно вашите хора да я преследват – обади се пак д-р Монардес. – Тя щеше да си потъне и сама.
         - Извинете, но аз оставам малко скептичен към думите ви. Как е възможно подобно нещо? – учуди се мр. Шифт.
         - Всъщност е много просто, сър – казах аз. – В един момент сеньор де Лека отказа да дава повече пари за армадата и те се чудеха какво да я правят. Накрая решиха да натоварят на нея който не им трябва и да го пратят да се удави в морето. Искаха да попрочистят малко Испания. Натовариха, колкото можаха, от кастилската измет, натовариха непослушните благородници, натовариха Лопе... Вие чували ли сте за Лопе?
         - Нещо ми се върти в главата – отвърна сеньор Джонсън.
         - Лопе де Вега. Това е онзи, който написа 420 пиеси за една година!
         - Не може да бъде! – възкликна мр. Джонсън. – Абсолютно невъзможно!
         - Ха! – обади се д-р Монардес. – Не познавате Лопе. Понякога си мисля, че те построиха цялата армада, само за да се отърват от Лопе.
         - Да – казах аз, - и като чухме, че армадата била потопена, всички въздъхнахме и си казахме: “Край, свършено е с Лопе!” Но не би! Точно той оживя и се върна.
         - И още ли пише по 400 пиеси на година? – попита сеньор Джонсън.
         - Не – признах аз. – Сега пише по сто-двеста.
         - Е, значи все пак е имало полза – каза шерифът и отпи от струва ми се третата си чаша. – Законите трябва да се спазват, господа. Висшестоящите трябва да се слушат. Нарежданията им да се изпълняват. Дори когато изглежда, че са сгрешили, те обикновено имат нещо наум и са прави. Не е ли така? – обърна се той към мен.
         Поколебах се какво да кажа, но сговорчивостта взе връх у мен и бързо отговорих:
         - Така е, разбира се.
         С разтворени в жест на одобрение ръце.

 

 

3в. На следващото лято

 

         - Виж какво прочетох в книгата на един северен философ – обърна се към мен д-р Монардес: - “Който не е готов да умре за нещо, не може и да живее!” Представяш ли си?
         - Не може да бъде! – казах аз.
         - Ето, виж сам – отвърна докторът и обърна книгата към мен.
         Действително пишеше така.
         - Каква глупост! – възкликнах аз. – Който е готов да умре за нещо, е пълен глупак!
         - Да, с изключение на медицината, но там най-често умира някой друг – отбеляза някак двусмислено д-р Монардес. – Ако действително има Създател, представи си в каква ярост изпада той всеки път, когато някой умира за поредната гръмка глупост, или по-скоро гръмка лудост.
         - Макар че някои хора умират за пари, неволно... – казах малко колебливо аз.
         - Което пък е върхът на глупостта! – отсече д-р Монардес. – Може би мъртвите им задници ще дрискат златни дукати? Запомни нещо от мен, Гимараеш – продължи докторът: - Богатите са същите ядосери като всички останали. Освен ако не са още по-големи ядосери.
         “Ядосер” е сложно понятие, измислено от д-р Монардес, и съставено от две думи. По определението на д-р Монардес в едно от неговите съчинения “то описва от край до край човека като природна машина и почти напълно изчерпва значението му като същество в широката рамка на природата”.
         - Да ти кажа честно – продължи докторът, - когато чуя, че някой богаташ е бил утрепан в някоя кръчма или по улиците, това винаги ме изпълва с известно задоволство. “Кучият син – казвам си, - получи, каквото отдавна заслужаваше. Я обратно в Природата, твоята майка!” Разбира се, аз също съм богат – вметна докторът, - но моят случай е съвсем друг.
         - Тези северни хора изглежда са побъркани – върнах се аз на предишната тема. – Ами че те са пълни фанатици!
         - Испанците са в още по-голяма степен такива – поклати глава д-р Монардес. – Ние с теб не сме показателни в това отношение. Ти просто си португалец. А на мен, както не трябва да забравяш, баща ми беше генуезец, а майка ми еврейка.
         “Нито за момент не забравям това” – помислих си аз. А казах:
         - Но нали вие казвате, че испанци не съществуват, сеньор.
         - Това не им пречи да имат някои качества – отвърна докторът и отново се зачете в книгата.
         Обърнат към океана, аз се замислих за всички, които бяха умрели за едно или друго. Мъчениците например. Разкъсвани от лъвове, промушвани на копия... Какви безумци! После еретиците на кладите. Патриотите. Цяла стълба на безумието! Всеки следващ се изкачва все по-високо на нея. Ами онези, които бяха умрели за някакви идеи? Човек не знае да ги съжалява ли, или да ги презира.
         - Чудно дали има някой, който е умрял за Ренесанса и хуманизма, сеньор? – обърнах се аз към д-р Монардес.
         - О, да – отвърна той. – Чувал съм, че в Италия е имало такива случаи. Което по-скоро се дължи на особено инатлив характер, отколкото на нещо друго.
         - Но вие не бихте го направили, нали?
         - Кое? – не разбра д-р Монардес.
         - Да умрете за Ренесанса и хуманизма.
         - Да умра за Ренесанса и хуманизма ли? Чуваш ли се какво говориш? – възкликна докторът даже малко ядосано. – Не бих си дал и малкия пръст за Ренесанса и хуманизма. Виж какво, Гимараеш – продължи той, след като се успокои, - има два вида моди. Ти трябва да се научиш да ги различаваш. Едната...
         - Знам, сеньор. Това вече сте ми го казвали.
         - Така ли? – изненада се докторът. – Е, добре. Значи знаеш. Но тази книга е наистина нетърпима! – каза той и със замах я хвърли в морето, а после бръкна в торбата си и извади от там друга. Докторът има много книги.
         Той отново се зачете, а аз пак се обърнах към океана. Представих си как рибите изяждат тези книги и се побъркват. Представих си как всички риби излизат на повърхността, за да се жертват за нещо. Но наблизо няма рибари. Те се мятат безпомощно, водата ври и кипи от тях, навсякъде гъмжи от риби, които не могат да направят нищо. “Какво е за теб успехът?” – провиква се едната. “Успехът – отговаря друга – е да напълниш тумбака на добрите хора и да си спечелиш уважението им, и те да те харесват; да им потичат лигите, като те видят.” После рибите изчезват обратно в дълбините – внезапно изтрезнели може би, - а аз оставам все така на палубата. Океанът е безкраен, равен, сив и студен под облачното небе. Този път не мисля за нищо. Но когато не мисля за нищо, в главата ми веднага започва да се върти онова “Urbi et Orbi, Светият отец, Urbi et Orbi, Светият отец”. Каква напаст! Как да се отървеш от ума си? Сложна работа. Дали някой не е умрял, за да се отърве от ума си? Мъчениците например. Еретиците на кладите. Дали те не са умрели, за да се отърват от ума си? Някои от тях – може би. Това съм по-склонен да разбера. В края на краищата “Urbi et Orbi, Светият отец” не е най-лошото нещо, което може да завладее главата ти.
         - Гимараеш – обади се изведнъж докторът, вдигнал глава от книгата си, - мислиш ли, че аз говоря твърде много?
         - Напротив, сеньор – уверих го аз. – Мисля, че говорите твърде малко.
         Докторът кимна и отново се зачете.
         Да, наистина мисля така. Докторът не е никак приказлив човек. Аз също. Това, струва ми се, прави и двама ни добра компания. Макар че аз може би бих предпочел да съм с Васко де Херейра, който непрекъснато разправяше разни небивалици. И който се убоде на този пирон, до който аз в невниманието си съм сложил ръка и от който сега веднага се махам. Мили Боже, животът ти непрекъснато виси на косъм. А те си мислят, че го рискуват...
         - Как е тази книга, сеньор? – попитах д-р Монардес, като минавах край него.
         - А, това е по-добре – отвърна той. – Римлянинът Епиктет.
         - Не мога да понасям никой, който се оплаква. Една врата е винаги отворена, винаги можеш да излезеш, ако не ти харесва.
         - Не точно с тези думи, но смисълът е същият – отвърна малко изненадано докторът. – Една врата, и прочие... Гледай ти.
         Той ме смята за почти неграмотен, но греши. Смята ме за глупав и невежа като всички португалци, но това не е вярно. Аз съм много по-умен от повечето португалци. Така е, така е. Усмивките са тук неуместни.
         Аз кимнах с глава към доктора и се запътих обратно към нашата каюта.

 

 

37. Коста дел Сол, Коста дел Луз

 

         Като завиеш покрай нос Сан Висенте, започва Испания. “Игиена” се носи по сините води – напред, напред, “Игиена”! Денят е слънчев, небето – ведро. Водата се плиска весело край кила ни. Вятърът опъва платната. Отсреща се редуват плажове, ниски гори и скали. Така е по цялото южно крайбрежие. Коста дел Сол, Коста дел Луз.
         Съименниците на нашия главнокомандващ дук де Алба, албатросите се носят високо в небето. Отиват към Коста дел Сол. От Коста дел Луз. Коста дел Луз е от тази страна, откъм Кадис, и нагоре Севиля, обърнат е към океана. Коста дел Сол е от другата страна, откъм Малага и Гренада, и гледа към Mare Nostrum. Това са двете синьозелени очи на мургавото лице на Испания. Испания е малко кривогледа. Обърната на юг през Андалузия, тя гледа с едното си око на запад, към океана и Америките – Коста дел Луз; а с другото на изток, към Средиземно море и Европа – Коста дел Сол. Слънцето огрява и двете. Докато нашата каравела “пори вълните”, както се казва, макар че днес вълни няма, окото пред нас постоянно мени цвета си – от син към зелен и обратно. Пелетие дю Ман, къде си да видиш това? “L’Amour des amours”, Коста дел Луз. Една дълга ивица от брега изглежда напълно бяла. Птиците кръжат в небето над нея, сякаш тя е скелет на грамадна риба. Това са ниски скали от бял варовик, с побелели от мидите или от слънцето ивици пясък помежду им. Назад – ниски песъчливи хълмове с разпръснати нарядко маслинени дръвчета по тях, рибарски селища тук-там, с досущ еднакви бели къщи с плоски покриви, и после отново брега, ниски сиви скали, зелени гори, бели като сол плажове. А в далечината, накъдето вятърът ни води – Кадис. В самия център на Коста дел Луз, отворен пред нас – Пелетие, слушай това, - отворен пред нас като сърцевината на диня, със семки от кораби, хора и къщи, сладка и сочна, като капка от дивото сърце на природата.

 

 

 

---

 

Електронна публикация на 05. септември 2008 г.
Публикация в кн. „Захвърлен в природата“, Милен Русков, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2008 г.
г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]