Уважаеми читатели! Електронното издание „Литературен клуб“ спешно се нуждае от вашата подкрепа, за да продължи
да съществува! Ако желаете да помогнете, можете да използвате следната банкова сметка:

 

Първа инвестиционна банка,
BIC FINVBGSF BG62 FINV 9150 10BG N0HC K1
Емилиян Антонов Николов

 

Без вашата помощ изданието няма да може да продължи да съществува - включително и да се поддържа наличното съдържание в Интернет.

 

Сърдечно благодарим за разбирането и за съпричастността!

 

Милен Русков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Червена сянка

 

Милен Русков

 

 

Ако има Бог, който играе роля в нашия свят, аз ще изям всяка шапка в този град.

 

Филип Рот, "The Counterlife"

 

 

         За пръв път я видях преди десетина години в апартамента на баща ми, след като се бях развилнял вътре, обзет от ярост с не дотам ясна причина. По принцип бях прав. Накрая се срутих на едно легло, понеже омразата е в някакъв смисъл тежък труд, и тъкмо тогава видях сянката. На фона на стената се появи някакво черно петно, а вътре в него - нещо като птича глава, огнено червена; бих казал - с нажежено червен цвят, какъвто човек може да види, когато си забрави котлона включен за по-дълго, но този беше някак много по-дълбок, по-наситен, сякаш самият огън беше приел някаква твърда форма и пламтеше навътре в нея. Това не беше точно птича глава, а сякаш само костта й, около която в черното на петното изглежда се очертаваше този неясен обем. Изпреварвайки много времето, бих искал да кажа, че това или безспорно беше, или много приличаше на глава на гарван, както установих след години, попадайки на стари рисунки от гностически и алхимически текстове от първите векове на нашата ера, текстове, в които на места се говори за гарвана и той е показан там. Има ги и в една "История на лова на вещици", с изображения от 16-и и 17-и век. Гарванът си е същият, променени са само заобикалящите го неща и фигури, както и стилистиката, в която те са показани. Ако не бях видял тези рисунки, просто нямаше да знам как изглежда въпросната птица, понеже никога не съм я виждал на живо, доколкото ми е известно.
         Като оставим страха настрана, ще попаднем пък на другата тривиалност, а именно, че в това видение имаше и нещо притегателно, в тоя пламтящ червен цвят, какъвто човек не може да види никъде и който просто ти хипнотизира очите. Имаш чувството, че цветът е жив, че вътре в неговата нажежена наситеност нещо мърда, движи се, искри.
         Понеже не можех да изтърпя повече тази сянка, както ще я наричам, взех почти празната бутилка алкохол, която се намираше до леглото (и която беше до голяма степен свързана с изпадането ми в ярост), с намерение да тръгна към тая сянка и да видя дали съществува наистина, или е само някакво мое си въображение. Ако беше истинска, все пак исках да имам нещо като оръжие в ръката. Най-сетне можех поне да полея оная птица със съдържанието. Но ми е трудно да опиша с каква сила се надявах това да е видение или нещо такова и като тръгна към него, то да се разсее. Така и стана, и то още преди да се изправя от леглото, в момента, в който се пресегнах да взема бутилката, т.е. веднага, щом направих някакво рязко движение.
         Втория път, в който видях червената сянка, беше след година или две, когато се нахвърлих на приятелката си - но не в този смисъл, в който тя би желала, или може би вече не толкова. От друга страна, бях прав. Въпреки че сантименталността ме ужасява стилистично, би трябвало да кажа тук в интерес на историята, че аз много обичах това момиче, тя ми беше по-скъпа от всичко. Нито преди, нито след това съм бил толкова привързан към някого. Обаче нещо в нея (както си мислех) ме хвърли в ярост.
         Ако за това има някакво (доста съмнително) рационално обяснение, то неговите корени отиват навярно в онзи страх от сантименталността, който усетих още в детството си. Родителите ми бяха либерални хора, тъй че аз израснах свободен, но много внимателен за едно - да не би да изглеждаш някак разчувстван. Такова поведение предизвикваше истинско веселие у хората от моето семейство, особено тези от страната на баща ми - едва социализирани през 50-те години занаятчии от планините, големи подигравчии; смееха се на другите и изпадаха в недоумение, ако някой от тях се държеше така. Но за разлика от тях аз нямам деца, нито жена, защото не съм сантиментален. Най-добрият им проект.
         И така, аз се нахвърлих на приятелката си, която обичах. Естествено, тя ме изостави. Както, впрочем, направи и баща ми преди това, с когото се сдобрихме чак след години, понеже две корави глави са в състояние да увековечат всяко безумие, когато то е по силите им, а в случая беше. Но вече не е същото, всичко оставя следи на тази малка планета. А и кой друг, ако не ти е баща, ще те чака години? Никой, естествено. И правилно. Та така, приятелката ми ме изостави.
         По-късно вечерта видях отново червената сянка. Седях на тъмно на леглото и пушех, чувах в другата стая телевизора на майка ми, беше някъде към 10. Сянката се очерта на стената абсолютно същата като преди, с онази пламтяща в червено кост на гарванова глава. Бих я гледал по-дълго, но като вдигнах ръка, за да дръпна от цигарата - и между другото с някаква евристична изненада забелязах, че червеното в огънчето й е почти същото по цвят като онова, - сянката изчезна.
         Този жив цвят обаче остана в главата ми и сякаш ми се прииска да го видя отново. По това време един приятел ме заведе за пръв път в игрална зала и когато започна да дублира залога на една покер машина, някаква невидима връзка притегли онзи спомен към ярката, мигаща карта на монитора. Казах няколко пъти на моя приятел "Бий червено!", "Бий червено!", а той така и правеше и печелеше като че ли Бог изненадващо е решил да му покаже колко обича хората. После седнах и аз да поиграя, но ентусиазмът ми скоро почна да се изпарява. Парите ми бавно, но сигурно намаляваха. Вече ги бях отписал и просто се надявах да поиграя по-дълго с тях, и ето че машината ми даде джакпот, 4 попа с джокер - най-голямата печалба, 600 пъти залога, по-нагоре са само Господ и Дявола - и започна да свири някаква поздравителна мелодия. А моят приятел се смееше, тупаше ме по рамото и викаше: "На новаците им върви!"
         О, да. На новаците им върви. В това е част от големия номер. То става естествено и не е дело на човешка ръка.
         Не видях червената сянка тогава, а много по-късно, след може би година. Отдавна бях върнал на добрата стара мафия всичко, което тя ми беше дала първия път, и то с високи лихви. Този ден бях взел заплата и понеже рейсът не идваше на спирката (беше някъде към 10 часа вечерта), реших да ида да поиграя малко, някак си краката ми тръгнаха натам, а после можех да се прибера с такси. Тази игра се оказа дълга, някъде към 2 и половина - 3 през нощта бях целият плувнал в пот, червените и черни карти се мержелееха пред погледа ми на монитора, очите ме заболяха от яркостта на цветовете, а от заплатата ми бяха останали не повече от 10%. Извиках крупието, за да заложа и тях, имах вътрешно чувство, което ясно ми подсказваше, че ето сега, съвсем накрая, ще ударя голямата печалба. Някак си бях сигурен.
         Глупости. Не вярвай на вътрешното си чувство.
         Върнах се вкъщи пеш и понеже живея в краен квартал, вървях два часа по булевардите. Прибрах се към 5 сутринта. Започнах да събирам стотинки и дребни пари от лавиците, разни кутии с някакви неща, джобовете на дрехите, изобщо от всякъде. Когато ги преброих, видях, че мога да изкарам 5 дни, ако пуша малко и се храня много евтино. После си легнах, бях страшно уморен, а и отегчен в най-точния смисъл на тази дума, понеже не знаех как ще оживея през по-следващата седмица. Имах да връщам пари на всички. Все пак запалих една цигара, викам си: "Каквото и да стане, ще стане по приятен начин."
         Тогава сянката се очерта на стената срещу мен. Дали защото бях много уморен, или понеже вече мислех за нея като за гарван, стори ми се, че направо от главата й надолу се спускат две сивожълти неща, като крака на кокошка, с разчленени долу стъпала.
         - Ела сега ти да ме храниш, задник! - казах му аз.
         Онова нещо веднага изчезна.
         Но ето на, велик е Господ, а също и капитализмът през декември, тъй че ми дадоха премия по случай Нова година, равна на още една заплата. Ето така оцелях тогава.
         А дали всъщност трябва да благодаря на Господ за това? Кой знае, но така предполагам.
         Този случай обаче не промени значително начина ми на живот. Имах една приятелка по това време, с която не излизахме почти никъде, понеже аз проигравах всички пари, с изключение на тези, които предварително заделях за най-неотложните си нужди - цигари, някакво ядене и транспорт. Тя не знаеше какво правя и смяташе, че просто рядко искам да я виждам и не изпълнявам към нея някакви елементарни изисквания за един, тъй да се каже, кавалер. Права беше, тъй че аз трябваше да се откажа от едно от двете "неща".
         Потънах в тези зали. Като бях сам и ми беше мъчно за онова момиче, какво ли друго можех да правя? Това е то магичен кръг. Играта ти става като любим хотел - мястото, където искаш да се прибереш, почти дом, само дето се плаща, така че не можеш да стоиш дълго.
         Веднъж, месеци след това, както играех на едно място, натисках с вече много опитна ръка клавишите по машината (комарджиите му казват "да свириш на пианото"), изведнъж ме сепна нещо, ама така наистина, помислих си: "Какво правя аз тука? Какво чукам по тия клавиши като обезумял, червено/черно, делене, тройно на трета, глупости? Каква е тая лудост, дето ме тресе?" Станах, извадих си парите и си тръгнах. Но на следващия ден се върнах, не така се отказах от хазарта. Ето как стана, което според мен е добър късмет, защото вероятността да се откажеш или завинаги да потънеш в играта е фифти-фифти, червено/черно - ако уцелиш:
         Един ден, както "свирех на пианото", усетих някакво охладняване и с голяма изненада забелязах, че не ми е интересно какво ще стане след малко. Беше ми скучно. Интересуваше ме кой цвят ще се обърне, но само дотолкова, доколкото бях заложил известна сума на червеното (обикновено) и не беше все едно дали ще я удвоя, или ще я загубя. Но остане ли на този рационален интерес, хазартът е мъртъв. Всеки ще си направи много бързо сметката, че ако играе, накрая ще е загубил повече, отколкото е спечелил и ще се откаже. Както каза един политик по телевизията, "Червеното е страст!" Да, за това става дума. Моята страст беше изчезнала, не ме интересуваше дали ще излезе третото вале, стана ми скучно да натискам клавишите. Ето така се отказах постепенно от хазарта - не с драматичния, гръмък въпрос "Какво правя аз тука?", а с онова безмълвно охладняване, скуката, която ме обзе. Това ми се видя толкова странно, даже невероятно, а, от друга страна, освобождаването отначало ти е по-скоро неприятно - усещаш някаква празнота, чудиш се как да си уплътниш времето, - тъй че още близо две седмици ходих да играя, изненадан, към края вече приятно, че не ми е интересно, наистина ми е отегчително.
         Но кой в действителност знае кога и накъде ще се обърне главата му, кой с кого се бори там и защо?! Впрочем има и такива хора. Обаче в техните глави обикновено не става нищо, тъй че е лесно ситуацията да се държи под контрол. А може и да не съм справедлив. Но ти вярвай в Господ, а не в справедливостта, доброто и пр.
         Тогава онзи архонт се опита да ме върне при себе си, ето как: Отидох при една моя позната, да я наречем Ани, привечер. Тя беше направила вечеря, аз взех две бутилки вино и фъстъци. Момичето ме посрещна добре, харесваше ме, поне малко, а аз я харесвах много. Но не вървеше някак тая работа. По едно време разбрах, че няма да има джиджи-биджи, и се почувствах разочарован, даже малко тъжен, бих казал. Стана ми малко тъжно, че вече не съм младо момче, а по-скоро мъж на средна възраст, който е отишъл при една млада 26-годишна жена, млада, вярно, но с голям опит. Стана ми малко тъжно от цялата тая голяма опитност.
         По-късно си тръгнах.
         И като си тръгнах, покрай какво, мислите, минах по пътя? Правилно. Влязох вътре, сложих една малка сума и извадих джакпот (четири двойки с джокер). Онова момиче, което отговаряше за апаратурата и ми даде парите, ми вика: "... И да дойдете друг път пак." Разбирах я - надницата й отиде в моя джоб. От друга страна, утре-вдругиден щеше да изкара заплатата на татко си.
         Питах един мъж, който искрено ми се зарадва, какво иска да му взема от бара. Бих му купил и нещо наистина скъпо. Но той каза:
         - Дай ми, ако може, 1 лев, че ми свършват парите.
         Дадох му 1 лев, както поиска.
         След това се върнах при Ани. Когато тя отвори вратата, аз се засмях и й показах как изглеждат две шепи, пълни с книжни пари. Обясних й какво е станало и излязохме да я черпя.
         Сега, като си мисля за начина, по който се държах, когато тя отвори вратата, намирам го за доста глупав - като някакъв тип, изпаднал от американски филм. Но какво да се прави, сложна работа е човек да надживее парвенюто в себе си.
         Отидохме до едно открито заведение в района, беше топла все още лятна нощ в началото на септември. Светлината на лампите в двора се отразяваше меко в масленозелените листа на дърветата, по-тънките клонки потрепваха леко. Човек можеше да усети някакъв почти неуловим полъх, ако си постави това за цел, след като погледне нагоре.
         Взехме си по един бърбън, Ани поиска и една малка бутилка минерална вода.
         Малко по-късно тя каза, че всъщност не искала от тази минерална вода, а някаква друга. Попитах я дали има някаква разлика. Така било.
         - Тогава ще я хвърлим и ще вземем другата - казах аз, хвърлих почти пълната бутилка в едно близко кошче и донесох от другата вода.
         О, Боже, тая гръмкост. Но вж. по-горе за парвенюто.
         Не останахме дълго, понеже Ани каза, че утре ще става рано. Изпратих я и после се озовах отново на улицата. Беше към полунощ, тъй че нямаше на кой да се обадя да отпразнува с мен добрия ми късмет. Не ми се прибираше вкъщи - какво да правя там? "Е, викам си, откъдето дошло, там отишло, пихме по един бърбън", и отидох да играя. Но не при онова момиче, при което бях спечелил - о, не! Трябва да има динамика, да спечелиш на едно място, а да загубиш някъде по-далеч. Това помага на земята да се върти. А я, прочее, я виж нея - не спира нито миг.
         Така че отидох на друго място.
         Какво да ви кажа, почти в момента, в който седнах, изтеглих кент флош роял (поредните карти от 9 до К в един цвят, 300 пъти залога). Сега, тъй като все пак бях играч, а не лукова глава, трябваше да стана и да си тръгна, понеже след такава голяма печалба вероятността да продължиш добре е нищожна. Но аз в последна сметка бях дошъл, за да си убия времето - какъв прекрасен, дълбок израз!, - затова останах. По-късно, както губех, но много бавно, извадих отново същата печалба. Сега станах и си тръгнах, защото вече ми беше омръзнало и междувременно бях приел мисълта, че трябва да се върна вкъщи и просто да легна да спя. Знаете ли каква е вероятността човек да изтегли тези три големи печалби в една поредица от ходове, чийто приблизителен брой аз можех да изчисля за тази вечер? Смята се по факториал - 1 на 7 милиарда. Едно на Седем милиарда.
         Удивително нещо е да докоснеш Случая, Негово Величество, Всесилен.
         Излязох навън в тая септемврийска нощ, топла нощ, както вече казах, тръгнах по напълно безлюдната улица, между раздалечените светли окръжности на уличните лампи - като някакви острови, начертани с пергел, - вдигнах очи към тъмното небе, засмях се и дори изръкоплясках, моля ви се. Тогава забелязах, с крайчеца на окото, някаква различна светлина високо между клоните. Впечатлението беше толкова бегло, че сигурно не бих го отчел, ако все пак не беше много странен този червен отблясък в короната на дървото, потънало в мрак. Обърнах се натам и, естествено, видях онзи приятел, с дълбокия, наситен, нажежен цвят на гарвановата глава. Запалих цигара, но сянката не се махна. Стоях така по средата на улицата, между светлините на лампите, пушех и гледах онова нещо. Навярно погледите ни биха се срещнали, но то нямаше очи или каквато и да било ясна биологическа форма. Не виждах и жълтеникавите неща, които предишния път ми заприличаха на кокоши крака. От друга страна, беше ме малко страх да се приближа към него, за да го разгледам по-добре.
         Сянката остана там няколко минути, после изчезна. Що се отнася до мен, аз си отидох вкъщи и легнах да спя.
         Спрях да играя. Аз обичам символиката и разбирах ясно, че ако сега не спра, ще имам шанс след 5-6 дни, но тогава няма да мога да затворя така брилянтно цикъла. Изхитри се тоя архонт и напълно ме изпусна за момент, а все пак аз не съм съвсем за подценяване.
         Кой наистина има проблем? Преписвам това от един вестник "Тя и той", който майка ми си купува и чете в паузите между латиноамериканските сериали и който ми попадна веднъж, когато установих, сравнително навреме, че тоалетната хартия е свършила. В рубриката "ПОМОГНЕТЕ", под заглавие "Търся Емил от Дупница", пише следното:
         "Моля да ми помогнете да открия и да се свържа с един мой приятел, с когото се запознах в пощата на Варна. Той е от Дупница и се казва Емил Михайлов. До преди време се обаждаше по телефона, но промениха номера ми, а той няма как да го разбере. Сега не зная нищо за него и искрено се надявам чрез вашата страница да се открием. Дима".
         Ех, младост-нерадост. Макар че това не ми прилича много на младежка история. Може би жената е по-скоро възрастна. Всичко може да е. Това може да е последната й любов, например, макар и не в пълния смисъл на думата, понеже междувременно са се прекъснали тия тънки конци, като паяжина. Старият майстор Улф така и не успял да довърши тая книга, та после се наложило да я сглобява редакторът му Пъркинс: "Паяжината и скалата".
         И доста хубава история, междувпрочем (не тая на Улф; личи си, че я е сглобявал Пъркинс). Добре, че е истинска. Иначе аз не бих посмял да я измисля и разкажа, понеже е малко сантиментална.
         Милата. Едва ли ще го намери. Най-сетне, я виж земята - не спира нито миг, както вече посочихме, върти се и пет пари не дава за теб, мен или някой друг байно, нито за Дима, миналото си е минало, няма връщане назад, носи се оная ми ти планета в студеното и черно космическо пространство, и толкова. Не ти харесва? Тогава иди на Марс, при архонта на гнева. Там пък съвсем няма да ти хареса - плюс 250? на повърхността, минус 80 на мястото, където ще е главата ти. Как я мислиш ти тая работа? Не, не е добре.
         Впрочем, ако по някаква невероятна случайност, 1 на 7 милиарда, ти си Емил Михайлов от Дупница - обади се бе, задник! Всъщност, да, това не е моя работа.
         Онази червена сянка има нещо общо с любовта, както ще стане ясно от разказа за следващия път, в който я видях.
         Сега пък се бях запалил по текстовете на еретиците (смайващи мъже, в които често съжителстват гениалната проницателност, литературната дарба, наивността и откровеното шарлатанство) и там намерих най-недвусмислено твърдението, че Еросът е причина на смъртта. В тези книжа видях нарисуван и образа от онази червена сянка, която ми се привиждаше. Изображението е от един алхимически трактат, нарича се "Scala lapidis" ("стълбата на камъка") и показва двуглав гарван с човешко тяло и коса в ръката, яхнал кон с лисича глава. Зад него седи алхимикът. Конят се изкачва по една стълба, която очевидно отвежда към тайната на философския камък, и също толкова очевидно е, че човекът се е предал на гарвана, за да го заведе до там. Това, което аз виждах, беше главата на този гарван, погледната през рентген, но с яркочервено там, където е костта. Трактатът е западен и някъде далеч назад в произхода му стои келтският бог Бран (Bran, т.е. "гарван"), който открил в океана острова на блажените и единствен знаел пътя към него. Името му е изопачено penn, което значи "глава" и както се нарича всеки властелин на отвъдното царство. Един от тях давал пиршество на изгубения остров Гвалес, където нашият човек попаднал и установил, че е отишъл на прием при самия себе си.
         Подобно на образа от онази сянка, но не толкова точно, колкото изображението в алхимическия трактат, беше това на уробороса, дракона на вечното движение на планетите, който гълта опашката си, тъй както е нарисуван в книгата на Хораполо "Избрана йероглифика, или свещените знаци на египтяните" (1597). Там той е показан с глава на петел - но някак издължена, - от чиято отворена човка излиза змийски език.
         Юнг е включил и двете рисунки в книгата си "Психология и алхимия".
         Та значи еретиците казват, че светът е сътворен от седемте архонта (духовете на седемте планети, според неточните астрономически представи на древността: Луната, Венера, Меркурий, Слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн) и техния предводител Сатанаил. Те сътворили и човека, но не могли да му вдъхнат душа, поради което последният се влачел като някакъв червей по земята. Тогава снизходил Господ и го одухотворил. Понеже архонтите вече били дали на Адам 1 000 години живот, нямало мърдане, трябвало да го изтраят, но се подготвили добре за следващите поколения, а и си направили някои изводи, както личи например от продължителността на живота след това. Еросът е един от седемте архонта.
         В Апокрифния Апокалипсис на Йоан пише и за онази пламтяща червенина, наречена там "хладният огън", който гори навътре и ще погълне света в уречения ден, но странното е, че той е представен като огън, пратен от Господ, за да унищожи творението на Седмината. Образуван е от събирането ведно на божествените искри, разпръснати в хората (наричат се спинтер) - но не всеки човек е човек, а някои само приличат; - та когато най-сетне се съберат в едно искрите от тези, в които наистина са попаднали, ще се запали тоя пожар, ще се стовари върху земята и ще я погълне.
         Поради това еретиците презират архонтите и техния предводител. Често в текстовете Исус спори с тях, Предводителят Го пита нещо, а Той му отговаря, "като му се присмива". Но човек може да си спомни и как е свършил Той - що се отнася до земния Му път, разбира се. А и самите еретици не са живели dolce vita - един го изгорили, на втори му отрязали носа, на трети - езика, друг го вързали за 4 коня и го пуснали в посока Север-Изток-Запад-Юг, която изглежда така: Х.
         Не се ебавай с архонтите - ще те смачкат като муле краставица. Я се чуе едно "хряс", я не. Още повече, че си само някакъв обикновен човек, ако изобщо си.
         А всички се ебават с Ерос. И аз го правя, въпреки немалката си образованост. И дали наистина човек вижда това, което очаква? (Прочее, как се казваше това на френски? - се ла ви? - не. - шерше ла фам? - не. - апре ву?... Както и да е.) Защото аз вдигнах глава в разгара на любовта, който на по-ежедневен език се нарича полов акт (но това е само половината истина), вдигнах глава и видях червената сянка точно насреща си, увиснала на прозореца, от вътрешната му страна. Стреснах се, момичето ми усети и обърна глава по посока на моя поглед. Нещото веднага изчезна и тя за щастие не го видя.
         Но по-късно аз разбрах, че хората, изглежда, не виждат тази червена сянка. Може би тя е само моя, затова. Но според мен причината е, че тя пребивава в някакви много високи честоти на ултравиолета.
         В моя блок живееше едно момче, кофти тип, всъщност, винаги мрачен, непрекъснато крадеше, за да си купува наркотици, тъй че човек никога не можеше да бъде сигурен дали като се прибере, ще намери вкъщи същите неща, които е оставил там на излизане. Това момче беше истинско бедствие, по нощите по стълбите сновяха разни запуснати хлапаци, негови приятели - предполагам, че са купували от него каквото им трябва. Аз самият намерих веднъж една кутия бонбони, в найлонов плик, сложена отгоре на асансьора. Забелязах я, понеже на моя етаж той спира малко по-ниско. Бръкнах там, извадих я, отворих я - гледам: малко бонбони. Но като отвориш бонбона на две, отвътре потича бял прах, по-точно с цвят на стрита кост, тъй да се каже. Добре, че не си падам по сладкото и че ми дойде на ума тая налудна идея първо да видя какво има вътре. Оставих всичко, както си беше, слязох обратно чак на първия етаж и после се качих пеш. Никак не ми се щеше ония да намерят асансьора срещу моята врата и после да решат евентуално да говорят с мен. Ето едни хора, с които изобщо не ми се разговаря.
         Онова момче продължи да краде и накрая го пратиха в затвора. Това малко ме изненада, понеже аз мислех, че вече не пращат крадците в затвора. Обаче го пуснаха за няколко дни за Великден - предполагам, че така правят икономии.
         Междувременно синът на моята съседка се ожени и там започнаха едни големи ремонти и преоборудване на мебелите. Понеже нямаше какво да правят старите, изкараха част от тях на площадките между етажите. Например оставиха там едно канапе.
         Хубав Великден, няма що. На сутринта в неделя майка ми вика:
         - Ела да го видиш, припаднал е между етажите. Целият се е подул.
         Онова момче седеше със затворени очи и отпуснато тяло на канапето на площадката към долния етаж, с подуто и прежълтяло лице, по което бяха излезли нещо като струпеи, виждаха се и капилярите в тях - сини на цвят. Не беше припадък това, а едно друго нещо. Разбира се, и през ум не ми мина да отида да проверя. Плюс това аз бях сигурен, пък и имаше и други хора край него - те можеха да проверят каквото трябва. Помислих си: "Ето на, сега душата на тоя ще се всели в мен, защото го видях, и кой знае какво ще ми се случи."
         За щастие, вече мога да кажа, че това не стана. Навярно младите души не се вселяват в хора на средна възраст. Колко хубаво!
         Тогава видях червената сянка на стъклото над канапето и този път червеният цвят в главата на гарвана ми се стори освен другото и някак яростен. Разгледах внимателно лицата на хората, но - освен ако някой не се отличаваше с чудовищно самообладание - явно никой не го забелязваше. Някои дори поглеждаха през него. Тогава именно ми хрумна, че червената сянка пребивава в някакви много високи честоти на ултравиолета.
         Прибрах се вкъщи, затворих прозорците на стаята и на терасата, за да не влети оттам оная наркодуша (даже за всеки случай дръпнах пердетата), пуснах радиото и на какво попаднах? На едни момчета, които пееха:
         Но как се обърнаха нещата! / Някога мислех си, че / на моята улица слънцето спи./ Ето, свършиха и тези дни. / И сега, и сега / аз живея във лъжа.
         - Ти се радвай, че изобщо живееш - викам им аз (понеже аз често говоря на радиото, карам му се обикновено, затова и никога не слушам политически диспути, защото малко ме е страх, че може да го хвърля, както запратих навън един часовник, при това френски, който обаче непрекъснато спираше).
         По-късно прочетох на вратата на входа, че онова момче било на 20 години. Странно, изглеждаше по-малък... Ужасен е архонтът на дрогите, по-безмилостен е и от този на хазарта, и не по-малко коварен. Как да се измъкнат тези, които са му паднали в ръцете? Нямам представа. Мисля, че те вече са тръгнали към следващия живот и ще бъде истинско чудо, ако не стигнат до там.
         Навярно трябва просто да си пазиш децата, че оня архонт вършее там. Но как по-точно да го направиш?
         А и какво ли може да се опази от архонтите, ако погледът им падне върху теб? И в тези неща има много късмет. Има съдба. Например една вечер отидох да си купя цигари, в два и половина през нощта, качих се на асансьора, слязох на първия етаж, отворих вратата и видях насреща ми да тича - какво? Една хлебарка, тичаше по пода на входа. Мигновено протегнах крак и я смачках. А после си викам: Ето на, какъв карък! Какъв е бил шансът на тая хлебарка да попадне точно на мен, в два и половина през нощта, както отивам да си купя цигари и баш когато отварям вратата на асансьора, а тя тича насреща ми? Едно на милиарди. Но й се случи. Ето, това е съдба.
         Аз бях нейният архонт.
         Добре, че когато бях тийнейджър, нямаше такива неща. Пуснеш ли веднъж добрата стара мафия в асансьора, после никой не може да я спре, в нея има нещо свръхестествено (но божеството й е друго).
         Тогава реших, че онази червена сянка просто иска да изтрепе хората. Но работата не била толкова проста, както разбрах, като попаднах на една катастрофа на магистралата. Страхотия, не е за описване. Аз седях наоколо и се оглеждах за червената сянка, бях сигурен, че тя ще се появи. Но я нямаше, ето че изнесоха и хората, а него още го нямаше. Предположих, че ще се яви по-късно, като отмине малко суетнята - ако "суетня" е уместна дума, разбира се. Останах да почакам още малко. Доста отегчително. Но сянката така и не се появи. Тогава заключих, че той не цели физическата гибел. И наистина, какъв би бил смисълът? - В края на краищата, архонтите са те създали. Друго преследват те, искат да те направят цялостен, тъй да се каже.
         Виждал съм червената сянка само още веднъж (засега). Така се бях напил, че на другия ден ми стана наистина зле. Ако човек има някакъв проблем с щитовидната жлеза, употребата на алкохол може да предизвика на сутринта не махмурлук, а метаболична криза, поради промяната на равнището на глюкоза в кръвта. Това понякога се случва не когато се събудиш, а часове по-късно, както стана с мен. Ситуацията е доста неприятна, може да получиш метаболичен шок и да припаднеш, тогава веднага трябва да ти направят интервенция и пр., за да те измъкнат от евентуалните последствия, едно от които е наистина продължително. Усетих, че съм в тази ситуация някъде към 11 часа вечерта. В другата стая работеше телевизорът на майка ми, но тя спеше - винаги заспива на пуснат телевизор, а аз после ходя да го гася. Разбира се, аз бях скаран с нея, просто защото ми е невъзможно да живея с някого повече от два месеца без някоя разправия, а с нея пребиваваме заедно много повече. Освен това бях прав. Ако беше будна, може би щях да отида при нея, но така, като спеше, какво можех да направя? Да я бутна по рамото и да кажа: "Моля ти се, стани и ми помогни"?
         Имам и двама приятели, на които можех да се обадя, но вече беше доста късно, утре беше работен ден, и какво най-сетне да им обясня? Като се замисли човек, не е толкова лесно да се изразиш в такива случаи.
         Можех също да поръчам едно такси и да отида до болницата, но в това състояние е опасно човек да се движи и ти трябва огромна смелост - ако си сам, - за да изминеш петте метра до вратата, какво остава да слизаш по стълбите (понеже асансьорът не работи в такива случаи, разбира се). Пък и нали нямам здравна застраховка, та бих си изгърмял едва ли не като младия Чарлз Буковски (който се спасил, понеже баща му платил).
         Лоша работа е да няма кому да разчиташ. Не го пожелавам на никого (освен, може би, на кофтите типове).
         Ето докъде те докарва архонтът на гнева, който те тръшка като отворен прозорец по време на буря, хвърля те против който е най-близо (обикновено си прав - и какво от това) и може даже да те счупи и да се разлетиш като парченца стъкло кой знае къде, например на криминалната страница на някой вестник, откъдето разбираш на другия ден, че междувременно си заклал тъща си. Което, като си помисли човек, не е чак пък толкова необяснимо, но е абсолютно непонятно каква е дясната ръка на тоя архонт, понеже тя непрекъснато се мени, тъй че е трудно да й се изплъзнеш. Що се отнася до лявата, то аз знам коя е тя, понеже го познавам не от вчера - гордостта.
         Ще се измъкна аз и на тоя архонт, но да видим кога ще е. Пълен тъпанар си, ако смяташ да се бориш с тях, но няма начин да не може да се чупиш.
         Впрочем дясната му ръка е голям приятел на чувството за справедливост.
         Във всеки случай оная вечер аз си останах в леглото да разчитам на Случая и не смеех да заспя. Много се бях уплашил - мил е пустият живот. Но после се успокоих. Тогава червената сянка се появи на отсрещната стена, но за пръв път изплува бавно, постепенно придобиваше яркост, гарвановата глава бавно почервеняваше, докато най-накрая придоби онзи плътен дълбок цвят - пламенен, ярък, прекрасен. "Ето, викам си, той идва да ме отведе, нагоре по Scala lapidis, заедно на коня с лисичата глава."
         После съм заспал, а още по-после се събудих, което ми се видя особено приятно.
         В края на краищата, хубав свят са създали архонтите, или поне не чак толкова лош, сам по себе си.
         Понеже бях съвсем добре, излязох навън, взех си едно двойно кафе, седнах на слънце, запалих цигара и продължих да се боря със споменатата по-рано безкрайна книга на Юнг; оказа се, че съм стигнал до следното:
         "Впрочем затова св. Августин благодари на Бога, че не му е вменил отговорност за неговите сънища. Несъзнаваното може да бъде опитомено само привидно. То е част от природата, която не може нито да се облагороди, нито да се поквари, и част от нейната тайна, в която можем да се вслушваме, но не можем да докоснем с пръсти."
         Вслушвам се. Наистина се чуват някакви неща, и така човек не се отчайва от себе си. Не точно гласове, слава Богу. Лудницата не ме влече, amigos. То прилича повече на разноцветно стъклено топче, което пречупва като призма отделни думи, лица, места и жестове, пречупва ги в множество неясни, но различни и многоцветни форми - както, казват, горещият въздух на пустинята изправя пред очите ти ту оазис, ту езера, вода, дървета, - и така пространството се изпълва като пъстър ориенталски пазар в пристанищен град. И тъкмо заради това изобилие човек не се отчайва от себе си. Има, дето се вика, с кого да си общуваш.

Електронна публикация на 14. ноември 2009 г.
г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]