От това, че светът на съня е различен от света на пробуждането,
не следва, че светът на пробуждането е по-малко реален.

Марсел Пруст, „По следите на изгубеното време“ („Пленница“)

         Сънувах много странен сън. Сънувах, че чета анотацията на гърба на един роман с меки корици. Романът се казваше „Обиколният път“, написан от Мери Луис Фрейзър през 1947 г. в Ню Йорк и издаден през 1980 г. в Лондон от „Рандъм Хаус“. Според анотацията една и съща случка беше разказана в книгата „един, десет, сто, хиляда, десет хиляди пъти“ - невъзможно е човек да срещне такава фраза в която и да било анотация, ето защо я бях запомнил. Книгата разкривала, осмивала и иронизирала постиндустриалния индивидуализъм. Нейният герой е пияница, от чието лице се води разказът. Помислих си насън, че е голямо постижение разказвачът да се иронизира в разказ от 1 л. ед. ч., в "Аз" - изложение. Сложно нещо е да се иронизира гласът, който разказва.
         Най-общо казано, сюжетът се въртеше около това как един човек преминава по всички обиколни пътища, по които може да се стигне от крайния квартал, в който живее, до центъра на града. Понеже градът е много голям, за тази цел той си служи с карта. Отбелязва пътищата, после минава по тях. Така че всъщност не беше вярно, че многократно се разказва една и съща случка, защото всеки път той минава по различен обиколен път. Ако градът е бил Ню Йорк, което не беше казано направо, но, изглежда, се подразбираше, нищо чудно плетеницата от улици и улички да го преведе през 10 000 различни маршрута. Следователно този човек би могъл да пътува така в продължение на години - около 30 години, ако трябва да съм по-точен, като всеки ден минава по един път.
         Този сюжет ми се стори изумителен.
         Впрочем запитах се защо анотацията говори за „постиндустриален индивидуализъм“ в роман, писан през 1947 г., и си отговорих, че навярно в него е описано нещо, което през 1980 е можело да бъде наречено така.
         След като се събудих си дадох сметка, че никога не съм чувал за „Обиколният път“, нито пък за писателка на име Мери Луис Фрейзър. „Рандъм Хаус“ и, естествено, Ню Йорк и Лондон ми бяха известни.
         Отидох да пия кафе в сладкарницата и междувременно си мислех защо в съня ми се срещат точно тези две числа - годините 1947 и 1980. Може би имаше някаква връзка това, че следващата година щях да стана на 33, колкото е разликата между тях. Освен това като се съберат, цифрите в първата година дават 3, а тези във втората - 9. 3 в нумерологията е духът, 9 е „дух по дух“, последното прераждане на душата в нейния цикъл (след това започва друг - пак от единицата).
         Една жена пееше по радиото:
         „Не съжалявам за годините, които преживях,
         не съжалявам за минутите, които пропилях.“
         Безразсъдна жена. Никой друг не й обърна внимание - в цялата сладкарница имаше още само двама души, които говореха нещо приглушено, опасявайки се, предполагам, че някой може да чуе разговора им в това празно помещение. Изглежда, човек трябва да е сам и да не носи вестник, за да обърне внимание на текстовете на песните по такива места.
         Както би казала Мери Луис Фрейзър, тази иронизаторка на постиндустриалния индивидуализъм, „Тя е дотолкова уверена в силата си да въздейства на хората, че смята съчетанието на една ритмична мелодия с няколко гръмки фрази за достатъчно, за да убеди околните в искреността на подобна абсурдна мисъл. Нещо повече, тя може би наистина вярва в това, тъй като си въобразява, че нещата, които й хрумват в едно или друго време по един или друг повод са ако не абсолютната истина за света, то поне абсолютната истина за нея самата.“
         Завидях на Мери Луис Фрейзър за нейния забележително разгърнат синтаксис, а и за другите неща.
         От сладкарницата отидох право в библиотеката. Интересуваше ме дали наистина има такава жена и такъв роман. Помислих си, че е възможно нечия душа да ми говори насън и ако е така, трябваше да установя чия е. Навярно точно това и тя би очаквала от мен.
         Не намерих в каталозите с американска и английска литература писателка с такова име. След това проверих в каталога по имена - нищо. Така и очаквах. Трябваше да се впусна в търсене из енциклопедиите, библиографиите и биографичните справочници.
         Не знам дали нямаше да се почувствам разочарован, ако бях разрешил загадката толкова бързо. От една страна - да, а от друга, сигурно щях да бъда потресен от бързото установяване на реалността на такова чудо.
         Във всеки случай това не се случи.
         Преди да продължа, може би трябва да спомена, че никога не съм пътувал по обиколни пътища към центъра на града, което едва ли си струва да се казва, а и не съм пияница, което е пояснение, нелишено от смисъл. Искам да кажа, че този сън нямаше просто обяснение.
         Впрочем, никога не съм се и изживявал като жена.
         Първо проверих енциклопедиите. Погледнах няколко: „Британика“, разбира се, а също „Американа“, Everyman’s Encyclopedia (която, въпреки семплото си име, се доближава най-много като качество - в смисъл на брой статии - до „Британика“; най-добре направената като оформление е, както човек лесно може да се досети, „Американа“), „Комптънс“, „Колиерс“ и още две-три, в това число дори една еврейска енциклопедия, от която все пак става ясно, че евреите не са чак толкова много и умни - на името Фрейзър например там няма никой (дори антропологът Фрейзър, авторът на „Златната клонка“, не е включен, навярно защото не е евреин).
         Нищо интересно не намерих в енциклопедиите.
         В „Биографичния речник на Уебстър“ имаше писателка на име Мери Фрейзър. Подходих към тази статия с огромен интерес. Проблем в някакъв смисъл беше това, че Мери Фрейзър, по баща Кроуфърд, е починала през 1922. Но аз и не очаквах всичко в съня ми да може да се тълкува буквално. Напротив, смятах, че в него има нещо малко, за което да се хвана, а останалото търпи някаква косвена интерпретация или пък просто случайно е попаднало там; бях максимално отворен към всяка възможност.
         Мери Фрейзър била английска писателка, родена в Рим, сестра на Ф. Мериън Кроуфърд; омъжила се за Хю Фрейзър, британския посланик в Япония в края на 19 в.; влязла в католическата църква през 1884; живяла с мъжа си в Япония, което личи и от заглавията на книгите й - „Съпругата на един дипломат в Япония“ (1889) и „Писма от Япония“ (1904).
         Това не беше Мери Луис Фрейзър от съня ми.
         Хрумна ми, че безкрайно хитрият (или може би: изобретателен) Случай може чрез Мери Фрейзър да ме отпраща към брат й, чрез 20 в. - към 19-ти -, и пр., затова погледнах и статията за него. „Ф.“ било Франсис, нататък същото, живял не дълго (1854-1909). Американски романист, роден в Бани ди Лука, Италия. Чудно как според „Уебстър“ Мери Фрейзър е „английска писателка“, а брат й е „американски романист“? Отговорът на този въпрос едва ли има нещо общо с тях двамата. Впрочем това семейство Кроуфърд наистина си го бива. Бащата, архитектът Томас Кроуфърд, е ирландец, живял в Англия, после емигрирал в Америка и построил разни неща в Белия дом, а най-накрая се преместил в Италия. Дъщеря му, както видяхме, станала „английска писателка“, но живяла в Япония. А синът му Франсис, американският романист от Бани ди Лука, Италия, след като учил в Англия, Америка и Германия, какво направил първо? Заминал за Индия, където прекарал две години (1879-1880). Никога нямаше да се сетя какво е правил там, ако не го бях прочел - станал редактор на „Индиан Хералд“ в Аллахабад (Allahabad). Човек трябва да е безумно влюбен в журналистическата работа, та да иде чак до Индия, за да стане редактор. А Франсис Мериън Кроуфърд, изглежда, не е бил, защото след като се върнал в Ню Йорк, публикувал първия си роман „Господин Исаакс“ (Mr. Isaacs, 1882) и повече никога не се занимавал с журналистика. Оженил се, но не къде да е, а в Константинопол (1884, за Елизабет Бердан, от която имал двама сина и две дъщери). Пътувал из цяла Европа - Париж, Лондон, Санкт Петербург, ходил дори в Исландия, - но накрая се установил в хубавия град Соренто, Италия, където останал до края на живота си като професионален писател. Можел е да си го позволи - всъщност това е най-големият американски писател от 90-те години на 19 в., пишел много, а издателите му от Macmillan са му предплащали за всеки роман по $ 10 000 - огромна сума за това време (Чарли Чаплин в началото на кариерата си в Холивуд е работел за $ 60 на седмица, а великият английски крадец от 18 в. Джак Шепард в най-най-ранна младост работел като дърводелец срещу 20 паунда годишно, преди да направи обир, от който спечелил 300 паунда за една нощ - очевидно много по-лесен път към парите, но за съжаление кратък за човек от простолюдието и завършващ - за човек от простолюдието - с бесилката в Тайбърн, Лондон); да умножим сега тази сума по 42 и ще видим един от начините да станеш милионер в приятната страна Америка.
         Както каза един приятел, докато гледахме мач по телевизията, „за каквото и да говорят българите, те винаги говорят за пари“. Ние гледахме този мач, понеже бяхме заложили известна сума при букмейкърите от „Еврофутбол“. Буквално в следващия момент, след като той каза това, коментаторът по телевизията ни информира, че с топката е играл футболистът еди-кой си, за който еди-кой си отбор платил еди-колко си.
         А сумата, впрочем, загубихме.
         Франсис Мериън Кроуфърд, за който всъщност ставаше дума, има само един роман, в чието заглавие се споменава думата „път“ и това е „Via Crucis“ (1898), роман за Втория кръстоносен поход.
         Забелязах, някак между другото, че като събере цифрите на рождената му година (1854=9), човек получава точно с едно по-малко от сбора на цифрите в годината на смъртта му (1909=10). Следващият човек в „Биографичния речник“ беше Изабела Валенси Кроуфърд, канадска поетеса,1850-1887. Същото наблюдение важи с пълна сила и за нея (5 за първото число, 6 за второто). Тогава ми хрумна невероятната мисъл, че може би това е правило и така стоят нещата на земята - раждаш се на 9 и умираш на 10, или на 5 и 6 съответно, или на 2 и 3, и т.н. Проверих я незабавно.
         Не било така.
         Това беше животът на Ф. М. Кроуфърд според „Биографичния речник на Уебстър“. За същия човек „Биографичният алманах“ на Щетлер пишеше, че е „италианец, писател, историк“ (чак пък историк!). Тук, вижда се, имаше нови неща за мен. Що се отнася до сестра му, тя, за добро или лошо, продължаваше да е „англичанка“, както и преди.
         Това само затвърди убеждението ми, че миналото плува в мъгла и колкото по-назад се връщаме, толкова по-гъста става тя. Ако образът на един все пак небезизвестен човек от преди само 100 години изплува от нея с така размити очертания, то какво ли всъщност знаем за хората от преди пет века, да речем. Да не говорим за тези преди 2 000 години.
         Изглежда, че изгубените светове са тук, на тази планета, а не някъде на Марс или Луната; ако човек иска да срещне извънземните, би трябвало да търси някъде назад в миналото, а не напред в пространството.
         Каква чудесна романтика - ако ми е позволено да възкликна старомодно - прозира в широко разпространеното убеждение, че времето нещо изяснява, прояснява, че поставя нещата на мястото им. Нищо не прояснява всъщност, в него нещата просто потъват едно след друго, докато потънат напълно. Това, което смятаме за помъдряване, е най-обикновено забравяне. Като забравиш предишната си страст, почваш да си мислиш, че си помъдрял.
         Времето почти е видяло сметката дори на такъв човек като Джеймс Бейли Фрейзър (1783-1856 - айде стига бе!: 1 за първото число, 2 за второто...), шотландски пътешественик, човек с навярно много интересен живот, пътувал до Непал (1815), но обикнал, както изглежда, по-топлия и пъстър свят на Персия, тази някогашна европейска слабост, със загадъчния и малко плашещ Техеран на тесните улици, който човек си представя как ли не, но не и облян от ярка слънчева светлина, и все пак някъде там - сред пъстрата далечина на Шехерезада, докъдето пише Узбек от „Персийски писма“ на европееца Монтескьо. Джеймс Бейли Фрейзър попаднал в тази далечина за пръв път през 1821-22, върнал се през 1833-34 и отново се върнал през 1840. Оставил много приказки с персийски мотиви, както и пътеписи. Ако човек реши да се бори с времето със зъби и нокти, сигурно би могъл да се добере до тях в някоя библиотека. Но няма да е толкова лесно.
         Все пак на мен той не ми изглеждаше моя човек. Стори ми се, че Франсис Мериън Кроуфърд в по-голяма степен би могъл да е Мери Фрейзър от съня ми. Във всеки случай реших да тръгна по тази следа.
         Въпросният е получил наистина страхотно образование, както разбрах от "Биографичния речник на Чембърс": следвал е в Конкорд, Ню Хемпшир; в Тринити Колидж, Кеймбридж; в Карлсруе и Хайделберг, Германия, и накрая в Харвард. След това отишъл в Рим, където се посветил на изучаването на санскрит. Изобщо доста объркан човек ми се вижда - станал редактор в Аллахабад, Индия, а учил санскрит в Рим, Италия. Впрочем той затова станал редактор в Аллахабад, Индия, защото преди това учил санскрит в Рим, Италия.
         Както казва народът, „Всяка крушка си има опашка“.
         Това е една от многото недомислици, които казва народът.
         Интересно е и мястото, където станал католик. - Аллахабад, Индия.
         Има книга, която написал на 33 години - „Кръстът на Марцио“, а на следващата година публикувал „С безсмъртните“ („With the Immortals“, 1888).
         Абсолютно нищо за него в „Международния биографичен речник 1980“. От там разбирам, че лейди Антония Фрейзър освен „Mary Queen of Scots“ и „Робин Худ“ е написала и книга със страхотното заглавие „История на играчките“ (1966).
         Т. С. Кроуфърд, англичанин, пък е написал „История на чадъра“ (1970). Няма шега.
         Като си помисли човек, това е доста перспективен жанр. Може да се напише например „История на обувките“. Или „История на бельото“ - това дори звучи разумно. Е, струва ми се. Израз на малко плитко остроумие е да предлагам „История на кофите, легените и други водосъбирателни уреди“, в което обаче има известен елемент на научност (заради израза „водосъбирателни уреди“; сума ти научни, както те се наричат, съчинения разчитат на подобни трикове); или пък „От хладилник към фризер - исторически обзор“. Да не говорим, че може да се напише история на всеки елемент на дома, например „История на вратите“ - кога и как се появяват вратите като битов феномен и пр., и най-вече защо, - или пък „История на прозорците“ („История на стъклото“ сигурно вече има).
         Що се отнася до мен, аз бих написал с истинско удоволствие една „История на прахосниците“. Но как да събере човек материали за нея, тъй че това да бъде наистина история, а не очерк?
         Погледнах дори в „Речник на британските фамилни имена“. Безрезултатно, разбира се. Нямаше нищо и в „Съвременните романисти“, нито пък в „Съвременния роман в Америка и Англия“. Затова пък намерих доста добра статия за Ф. М. Кроуфърд в „Големите писатели на английския език. Романисти“. Пълното събрание на неговите съчинения било издадено още през 1919 г. в цели 30 тома. Кроуфърд бил много плодовит писател, понякога публикувал по три романа годишно, едновременно в Ню Йорк и Лондон. Написал есе под заглавие „Романът - какво е той“, в което казва, че романът е „интелектуален артистичен лукс“, чиято най-важна съставка е „разказът или любовната история“, а целта му е една - да забавлява. Няма как да не станеш успешен писател, ако имаш малко талант и такива здрави убеждения. Кроуфърд определено е бил лингвистичен гений - знаел 16 езика. Огромната му култура и многото пътешествия му дали тези специфични знания, благодарение на които той възпроизвеждал перфектно атмосферата, духа, "аромата" на местата, в които разполагал действието на романите си. Публиката му била широка, тиражите - големи, - но все пак може да се каже, че бил особено популярен сред богатите, най-вече тези, които „търсели леснодостъпна интелигентност“, да цитирам статията в „Големите... Романисти“. Кроуфърд бил смятан за най-космополитния писател на своето време. Това доста дразнело Хенри Джеймс, който в едно писмо до приятел го нарича „измамник за 6 пенита“ (навярно толкова са стрували книгите му - доста ниска, поп-цена, така да се каже).
         Толкова на това място.
         В „Проза 1876-1983. Заглавия“ намерих книга „Roundabout Way“ („Обиколният път“), впрочем това е единственият роман на английски език с такова заглавие („Round Way“ също няма), от 1932 г., негов автор беше някой си Луис Макнийс.
         Включили са го в „Писатели от двайсти век“: ирландец, роден 1907 в Белфаст. Отличник - пръв в курса си по класическа литература и философия в Мъртън Колидж, Оксфорд. На това място ми стана ясно, че не той е моят човек, но все пак дочетох биографичната справка. Макнийс бил всъщност поет, написал три романа през 20-те си години, инцидентно - „и трите са лоши“, казва самият той, и аз реших да му повярвам. В противен случай щях да потърся книгата, но в библиографията на основните му произведения „Обиколният път“ дори не беше даден. Реших, че заглавието е случайно съвпадение и зарязах тази следа.
         Нищо засягащо ме не се беше случило през 1947 - когато според съня ми Мери Луис Фрейзър написала „Обиколният път“, - освен може би това, че Луис Макнийс е издал пиесата си „Тъмната кула“, както разбирам от едно „Хронологично очертание на английската литература“; малко натрапчив беше този Луис Макнийс.
         След като проверих в четиритомника „Американски писателки“, но дори там нямаше Мери Луис Фрейзър, заключих, че името в съня ми не може да се разбира буквално. Това вече беше някакъв определен отговор, който стесняваше кръга на възможностите до Франсис Кроуфърд и Джеймс Фрейзър; във всеки случай това беше всичко, до което можех да стигна.
         В американските литературни справочници нямаше и мъж на име Фрейзър. Реших да се съсредоточа изцяло върху Франсис Мериън Кроуфърд. В „Литературната история на Съединените щати“ на Спилър et al., IV изд., Кроуфърд, обнадеждаващо, е включен в главата „Завръщането на поклонниците“ („Pilgrims’ Return“). Тук той е разгледан с книгата си „Ave Roma Immortalis: Скици от хрониките на Рим“, която е нещо между пътепис, пътеводител и история на Рим. Това е синкретизмът на добре измислените неща, бих казал. Авторите на „Литературната история“ са по-радикални от мен: „Ave Roma...“, според тях, „притежава отличителни черти, които я правят почти велика“. Кроуфърд бил най-подходящият човек да напише съвършената книга за Рим. Може би заради това съчинение в „Биографичния алманах“ го наричат историк. Тази книга била точна, с бързо придвижващ се разказ, „възвисена на подходящите места от една внимателна реторика“; тя постигала онази пълнота на впечатленията за Рим, която убягвала на много новопристигнали в града хора. „Тук най-сетне величието на 14 „региона“ [на града?] и огромните мерки на „Св. Петър“ са адекватно предадени с думи“, твърди „Литературната история“. Това е останало в нея от 42-та романа на Кроуфърд - т.е. нищо от тях. Може би с право.
         Другаде пък пише, че те са 46.
         За щастие „Оксфордското ръководство по американска литература“ представя с по едно изречение сюжетите в романите на Кроуфърд. Ето историята в някои от тях: „Римският певец“ (1884) разказва за живота в артистичните среди; „Към подветрената страна“ (1884) се разгръща около нещастния брак на английско момиче и италиански маркиз; в заглавието става дума за термина на морските навигатори, тъй че може би момичето и маркизът пътуват нанякъде, но от съвсем краткия преразказ в „Ръководството“ това не се споменава; „Кръстът на Марцио“, романът, който Кроуфърд написал на 33 години (1887), разказва за душевната борба на един италиански майстор на сребро, разкъсван между любовта си към религиозното изкуство и омразата, която изпитва към своя брат, свещеник - по-поносим сюжет; „Сарацинеска“ (1887), най-популярният му роман, е историята на една любов в италианските висши среди, следват продълженията му „Св. Иларио“ (1889), „Дон Орсино“ (1892) и „Корлеоне“ (1896); „Пиетро Гислери“ (1893) - любовната история на италиански благородник и английско момиче, също като „Към подветрената страна“ (подозирам, впрочем, че и в двата романа има някакво премълчано тук пътешествие, както е навярно и в следващия); в „Каза Бракио“ (1895) героите просто променят своята националност - италианска монахиня забягва с шотландски благородник, към това е прибавен и разказ за нещастния живот на тяхната дъщеря, и мисля, че лесно можем да се досетим какво изкупва тя; сходен е сюжетът в „Бялата сестра“ (1909), където една монахиня се разкъсва между предаността си към християнския си обет и страстта си към предишния си любовник.
         Едва ли това можеше да има нещо общо с историята на Мери Луис Фрейзър за пияницата, който върви по обиколните пътища към центъра на града, „един, десет, сто, хиляда пъти“. Няма и ирония в тези сюжети, камо ли „постиндустриален индивидуализъм“.
         Впрочем Кроуфърд е умрял сравнително млад (на 55) и ми мина през ума, че може той самият да е бил пияница. Няма проблем в това пияниците да пишат романтични истории - справка: Джек Лондон, който е сантиментален в малко по-друг смисъл, или дори Рей Карвър, а защо не и старият Бил Сароян (който, впрочем, със сигурност би влязъл в „Историята на прахосниците“, заедно с много други приятели на хазарта и избягали данъкоплатци, но той се отличава от тях по своята малограмотност, понеже не е завършил дори гимназия). Обаче дори да бях прав в това предположение за Кроуфърд, резултатът от съпоставката на двата типа сюжети беше крайно обезкуражителна за мен.
         Все пак той имаше и някои книги, които може би са далеч от светогледа на евентуалната Мери Фрейзър, но пък са интересни за мен: историческият романс „Зороастър“ (1885), чието действие се развива в Персия по времето на Кир; споменатият „Via Crucis“ (1898), в който се разказват преживелиците на един английски рицар по време на Втория кръстоносен поход; „В кралския дворец“ (1900), чието действие се развива в Испания на Филип II, човекът, построил най-големите грозни сгради и дори живял в една от тях; „Мариета“ (1901), историята на венециански стъклар от 15 в.; и „Аретуза“ (1901), за Константинопол от 14 в. Има и сборник с къси разкази за свръхестественото, „Скитащи духове“. Освен това Кроуфърд е съвършено прав, като казва в „Романът - какво е той“, че писателят трябва да избягва морализаторството и - това е особено важно - „фотографичното представяне на живота“. Имал си е неприятности с натуралистите, които едва ли не до един са в съвременните литературни истории, при все че са напълно непоносими; не защото пишат непоносими неща, а защото пишат непоносимо. Според мен човек може да прочете „Вертеп“ на Зола (например), само ако е попаднал на самотен остров, и то при положение, че не страда от разстройство.
         Е, това беше всичко, което можеше да се намери за Франсис Мериън Кроуфърд. Отложих окончателния извод дали Мери Фрейзър от съня ми може да отпраща към него, като погледнах бегло какво друго има на „Фрейзър“. Ето че попаднах на един приятен човек, Уилям Магин, за който става дума в статията за „Fraser’s Magazine“ в справочника „Британските литературни списания 1789-1836“.
         Понеже светът е променлив, а съдбата - на пръв поглед коварна и неблагодарна, - един хубав ден през 1830 на Магин му казали, че вече не се нуждаят от неговите статии в „Blackwood’s Mag“, списание, чийто дългогодишен сътрудник той бил. Магин събрал един вързоп ръкописи и тръгнал да търси човек с капитал, за да финансира издаването на нов „periodical“, както казват англичаните. Намерил такъв - неговия приятел Хю Фрейзър. Едва ли той е същият онзи британски посланик в Япония, за когото Мери Кроуфърд се омъжила през последната четвърт на 19 в. Не ми се вярва да остане полово активен толкова дълго време. Макар че знае ли човек...
         Сега Магин и Фрейзър - единият с ръкописите, другият с парите - потърсили издател. Опитен човек, който да върти бизнеса. Както си вървели един ден по „Риджънт Стрийт“, попаднали пред книжарницата на издателя Уилям Фрейзър, някой си Уилям Фрейзър. Магин възкликнал: „Фрейзър! Виж тук един твой адаш. Дай да опитаме с него.“ Понеже светът, както казахме, е променлив, а съдбата понякога изглежда изкована специално за теб, Уилям Фрейзър от известно време искал да издава литературно списание. Магин и Хю му се видели като двете ръце на Добрия Случай. Той на тях - също. Така започнало да излиза „Fraser’s Magazine for Town and Country“. Официалният главен редактор бил фиктивна личност - Оливър Йорк. Така било и в „Blackwood’s Mag“ с неговия несъществуващ редактор на име Кристофър Норт. Любопитна практика. След година тиражът на „Fraser’s“ достигнал 8 700, по-голям от този на „Blackwood’s“.
         Нищо чудно, защото, доколкото мога да съдя, списанието било подигравчийско, при това списвано с много добро чувство за хумор. Ето например откъс от един пасквил за някой си Джон Крокър, човек, който има ирландски акцент, фъфли, не може да казва „р“ и се повтаря. Той недоволства от демонстрацията, „направена срещу него в собствената му Алма Матер - Тринити Колидж, Дъблин“, казвайки:
         „The young youths in Thwinithy, Twinity, I mean, meen, waw going to thaws me in a blanket, which show’d their bad teest“.
         Смешното в това изречение е абсолютно непреводимо, затова го оставям така.
         Уилям Магин (впрочем също ирландец) мразел модерните тогава писатели, един от които, Грантли Бъркли, издал през 1836 г. книгата „Замъкаът на Бъркли“. Магин не пропуснал възможността да напише рецензия за тази книга, твърдейки, че нейната единствена цел е да покаже колко велики са били някога семейство Бъркли. В рецензията между другото той пише с възхитителното си, тънко и същевременно могъщо чувство за хумор, че "майката на г. Грантли Бъркли живяла с бащата на г. Грантли Бъркли като негова любовница... и имала поне едно дете, преди да успее да принуди стария и много глупав лорд да се ожени за нея.“ Това е не просто клевета, а тържество на остроумния изказ, поради което, разбира се, всички я запомнили. Г. Грантли Бъркли бил вбесен и понеже издателят Уилям Фрейзър отказал да посочи кой е в случая Оливър Йорк, г. Грантли Бъркли го набил доста здраво. Магин му обявил дуел. За щастие никой не пострадал, но в ръководството на списанието настъпили „персонални промени“. От радикално, то станало умерено либерално, после умерено консервативно, а накрая, сякаш в потвърждение на принципите на диалектиката - силно консервативно. Това му се отразило зле и през 1879, три години преди да фалира, то имало едва 500 бройки тираж. Ала основната причина за упадъка на списанието не е идеологическа, както може би ни се ще да мислим, а техническа, тъй да се каже. Конкурентите започнали да публикуват романи с продължение от брой в брой, т. нар. „серийни публикации“. Редакторите на „Fraser’s“ не възприели тази нова практика и това ги погубило. Отдавна вече собственик на списанието бил не Уилям Фрейзър, а издателят Чарлс Джеймс Лонгман - чиято фамилия можем да видим и днес най-долу на титулната страница на много книги, - който накрая сам се заел с редактирането, но и това не помогнало и списанието престанало да излиза през октомври 1882 г.
         Всичко по реда си. Ето това му е хубавото на капитализма, а също на историята и изобщо на реда на нещата.
         Някои, обаче, оцеляват.
         Историята на Магин е забележително поучителен пример за онези, които чупят кадърните си хора, както направили „Blackwood’s Mag“ с него през ‘30-та година. Точно тогава в „Blackwood’s“ отишъл шотландският пътешественик Джеймс Бейли Фрейзър. Той бил редовен сътрудник на списанието до 1838.
         Между другото, Джеймс Фрейзър продължил да пътешества и след 1840 г., просто Персия вече не му била толкова интересна. Ходил до Константинопол, Кюрдистан и Месопотамия. В литературния справочник прибавят и Вавилония, правейки очевидно някаква неясна за мен разлика между Месопотамия и Вавилония.
         А Мери Луис Фрейзър?
         Ето още нещо, което няма нищо общо с нея:
         През 1830, когато се появява „Fraser’s Magazine“, излиза книга стихотворения на Чарлс Ламб (Lamb, което значи „агне“; нещо като Чарлс Агнешки; най-добрият приятел на великия английски крадец от 18 в. Джак Шепард - който аз само търся повод да спомена и който избягал от затвора 4 пъти, 2 от тях със смъртна присъда и петдесетина кила пранги по тялото (приблизително колкото тежал самият той след пребиваването си в затвора Нюгейт, понеже далеч не винаги Англия е била тъй либерална страна) - та значи най-добрият му приятел се казвал Чарли Агнето. (Не е същият - този е обесен в Тайбърн.)
         Книгата се казва „Стихове от албума“ („Album Verses“).
         А през 1882, когато „Fraser’s“ престава да съществува, излиза биографията „Животът на Чарлс Ламб“ (от Алфред Ейнгър).
         Какво значи това?
         Един Господ знае какво значи. Например значи, че е минало доста време. Би могло да значи също, че съдбата по мистериозен, съвършено непроницаем начин е преплела съществованията на Чарлс Ламб и „Fraser’s“, при все че той може никога да не е публикувал в това списание и да не го е харесвал, също като г. Грантли Бъркли, чиято майка, както знаем, живяла с баща му, стар и много глупав лорд, отначало като негова любовница и имала поне (ПОНЕ! - браво, Магин, ако ме чуваш) едно дете, преди да го принуди да се ожени за нея.
         А Мери Луис Фрейзър?
         Един Господ знае и за нея. Не мисля, че е Франсис Мериън Кроуфърд. Но не съм и сигурен, че този сън е просто една случайност, че не значи нищо. Или пък, което е същото, че значи нещо, чиято истина психоаналитиците биха видели във вътрешните движения на духа, забравените спомени, прикритите рани, „изтласканите“, според тяхната терминология, впечатления, архетиповете... - цялата тази красноречива митология на рационализма, в случая - доста надарен, с високо плющящи под вятъра на битието знамена, опитващ се, както винаги, да обясни и подреди - кое?
         Кой знае кое.
         Възможно е, мисля аз, нечия душа да ми е проговорила в съня ми. Само че аз да не мога да я намеря. Дистанцията сигурно е много голяма, толкова обиколен е пътят - тя казва едно, до мен достига друго. Ехо. През времето - бих казал патетично, - което ни дели, заедно с всички други неща, многото неща, които ни делят.
         Впрочем, надявам се да предстоят още доста от тях.
         Единствено от дискретност не говорих за другата възможност, но не съм я пропуснал: знам, че тази душа може да е и мойта - такава, каквато е била някога. В такъв случай нищо не ни дели.
         Както би казала Мери Луис Фрейзър: „При все че неведоми са обиколните пътища, все пак всички те водят към Рим.“
         При което Франсис Мериън Кроуфърд, превърнал романтизма в милиони, би възкликнал: „Ave Roma Immortalis!“
         А Мери Фрейзър - и аз почти я виждам, полуобърната в гръб, по-скоро млада, средно привлекателна, облечена малко старомодно дори за ерата на индустриализма, с леко наклонена настрани глава, тъй че той да не я чуе - промърморва под носа си: „За Бога!“
         Тогава Ф. М. Кроуфърд навива грамофона си и плочата се завърта като черна лъскава вселена около светлия си център, някъде в края на съня, но тя е твърде стара, някакви орбити упорито се пресичат на едно и също място и тя прескача, повтаряйки: „Истината ще те направи свободен.“ Пук. „Истината ще те направи свободен.“
         В Аллахабад, Индия, весели танцьорки танцуват канкан и нещо пеят. Какво пеят те? Те пеят:
         Не съжалявам за годините, които преживях
         - хууууу! - и като се провикват, те замятат поли и показват задните си части, покрити в дълги бели килоти -
         Не съжалявам за минутите, които пропилях
         - „Истината ще те направи свободен - повтаря грамофонът, - Харе, Харе“
         - хууууу...
         „За Бога!“ - промърморва пак Мери Луис Фрейзър и се качва на трамвая, без да се сбогува.
         Истината ще те...
         Все по-назад, с голямо бяло цвете на бутониерата, Франсис Кроуфърд мълчи изумен. O, tempora..., мисли си той и като усеща някакъв особен мирис във въздуха, повдига глава и разбира, всъщност воден от обонянието си през пространството, че някъде далеч, отвъд хоризонта, започва да вали. А и не е ли затова този отблясък, който сякаш се появява за миг на самия му крайчец? Той си представя светкавици, гърмове, буен дъжд, който се сипе над сламените покриви на някаква екзотична страна и под който хората пробягват с боси крака и с преметнати презглава мушами, с каквито все пак разполагат. Нещо кара вниманието му да се съсредоточи върху краката им и той започва да вижда само множество стъпала, разделени от маранята на дъжда, които пляскат в локвите, тичайки, повдигат се, като на забавен кадър, а изпод тях, край тях във всички посоки бавно летят пръски вода. Една от тях пада на носа му. Втора, трета, четвърта - на протегнатата му напред длан. Един, десет, сто хиляди пъти се случва това по същото време в този град. Здрачава се, както става в такива случаи.
         ...свободен - напомня грамофонът. Пук. И започва същото отначало. Но не продължава нататък.